Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Такава беше Пеги Стийли. Ако съумееше да изложи мнението си кратко и ясно, отношенията с нея бяха приятни. Но ако решеше да бълва огън и жупел, ситуацията наподобяваше селце в окото на ураган. За предпочитане бе да не й се пречкаш, а бързо да си потърсиш убежище.

Стоукс затвори слушалката и се помоли наум да е кратко и ясно. Преди още да я попита каква е работата, тя започна:

— Този Закон за защита на нацията е цяло бедствие! И ако още храните илюзии, че някой ден ще влезете в Белия дом като стопанин, най-добре си налягайте парцалите и си набийте в главата, че законът ви превръща в скапан фашист! Обърнете внимание, че американците не избират за президенти фашисти… поне не демократите.

Значи това било. Изрече всичко на един дъх. Като цяло беше съгласен с нея, с изключение на последната част. В Демократическата партия също имаше фашистки тенденции, но не това беше важно сега. Тропическата буря Пеги се намираше в офиса му и по всичко личеше, че скоро ще прерасне в истински ураган, ако не предприеме нещо.

Той кимна и отговори:

— Идваш в много подходящ момент. Тъкмо си блъсках главата какво ще стане, ако някой от тези случаи стигне до Върховния съд.

— Какво ще стане ли? Ще ни свалят гащите и така ще ни загреят задниците, че ще почервенеят. После цялата правна общност ще им ръкопляска и в крайна сметка ще се сбогувате с мечтата за Белия дом.

Тя обичаше да го дразни с Белия дом. Знаеше, че така със сигурност привлича вниманието му. Стоукс не я покани да седне.

— Какво според теб трябва да сторим? — попита той невъзмутимо.

И тя отново избухна. Метър и осемдесет висока руса мълния, синеока тевтонска богиня. Размахваше ръце и цепеше с длани въздуха, изразяваше се с добре премерени, лаконични и красноречиви жестове. Именно в такива мигове най-много го възбуждаше — мислено се връщаше в спомените си, когато се беше любил с нея. Уви! Веднъж, след като го избраха за сенатор, се опита да възпламени отново старата любов. Отговорът й беше ефикасен и категоричен. Така го удари в слънчевия сплит, че той се сви на пода като пеленаче.

Доктор Айрини Кенеди стоеше отстрани и гледаше как фотографите щракат с фотоапаратите си. В столицата цареше красив пролетен ден. Обикновено се наслаждаваше на пътуването до града, но не и този път. Срещата с Рап, която й дойде ни в клин, ни в ръкав, и някои други събития, не спираха да я тревожат. Изчакването президента да свърши с фотосесията, надали щеше да я успокои, но нямаше как. Журналистите, акредитирани към Белия дом, не биваше да я виждат такава — изнервена, стресирана, нетърпелива.

Официално лятната ваканция започваше след една седмица и президентът беше в изключително добро настроение. В момента позираше за фотография с ветерани от Втората световна война, членове на ръководството на конгреса и двама от най-известните холивудски актьори. Бяха се събрали в Розовата градина, за да дадат старта на едноседмични тържества и мероприятия, посветени на откриването на новия паметник в чест на загиналите във Втората световна война.

Организациите на ветераните от десетилетия се бореха този паметник да бъде построен. Усилията им бяха безуспешни до момента, в който се включиха холивудските звезди. С тяхна помощ каузата им достигна до вашингтонските политици и сега последните се надпреварваха кой по-напред да марширува редом с ветераните.

Приятното време и празничното настроение само усилваха предчувствието на Кенеди за наближаваща беда. Като директор на Централното разузнавателно управление тя винаги си имаше работа с информация, след прочитането на която беше трудно да гледаш ведро и весело на живота. Сега също се задаваше нещо, а тя и хората й нямаха никаква идея какво е то. Всичко започна в петъка на предната седмица. Първо, няколко подслушани телефонни разговора и прехванати електронни писма навеждаха на мисълта, че се готви нещо голямо. После се очертаха странни тенденции на финансовите и валутните пазари. Накрая се появи и Рап, който потвърди най-лошите й страхове — че „Ал Кайда“ готви нещо. Нещо, свързано с бомба. Колко голяма е бомбата, те не знаеха, но бързо трябваше да разберат.

Кенеди преследваше терористи вече над двайсет години. За този период си беше изработила интуиция да познава кога заплахата и опасността са реални. Сега имаше точно такова предчувствие. През последните шест месеца беше подозрително тихо и спокойно. Явно остатъците от „Ал Кайда“ се бяха прегрупирали и отново се готвеха за атака. Какво точно замисляха Кенеди не знаеше, но се боеше от най-лошото. Екипът й се нуждаеше от повече информация, за да започне да действа. И тази информация трябваше да се набави възможно най-скоро. Иначе тя и цялата страна щяха да изпитат на свой гръб пъкления план и тогава вече щеше да е твърде късно.