Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Кацането мина толкова леко, че Зубаир дори не разбра кога са докоснали земята, докато самолетът не забави скоростта си. Отвори очи и погледна през прозореца. Отдъхна си, небето вече се намираше горе, а те — на земята. С усмивка на лицето той бързо прошепна една благодарствена молитва. Веднага след това обаче усмивката му се изпари и мислите му се върнаха към следващото препятствие.

Родината на Имтаз Зубаир се беше отрекла от него. Гениален математик от малък, Зубаир беше получил образование в най-добрите училища на Пакистан, след което специализира в Канада и Китай. Поел бе по пътя към славата и величието. А доктор А. К. Хан, човекът създал и изпитал първата пакистанска ядрена бомба, веднъж го бе нарекъл „най-ярката звезда от новото поколение пакистански учени“. Зубаир си мислеше, че само с помощта на уменията си ще си извоюва място в научната област, която го интересуваше, но уви…

С времето той разбра, че политиката и връзките със семейството са по-важни. И че дълбоката му отдаденост на вярата караше връстниците му да завиждат. Той не отричаше факта, че му липсват най-елементарни умения за общуване, но повече ценеше своя гениален ум, а не някакви си там любезности и превземки. В крайна сметка всички се обърнаха срещу него и организираха заговор, за да не се сбъдне мечтата му — съвместната работа с доктор Хан.

Продължи да храни надежда, че личните му взаимоотношения с д-р Хан ще надделеят, но тази надежда умря, когато генерал Мушараф и неговата шайка военни взеха властта чрез безкръвен преврат. Мушараф беше свиня, привърженик на светската държава и подмазвач на американците. Кланяше се до земята на покровителите си и се зае да прочисти общността на пакистанските ядрени учени от истински вярващите мюсюлмани.

Зубаир беше един от първите изгонени — заточиха го в ужасния ядрен завод Часнуп в Централен Пакистан. Там работеше като куче по седемдесет-осемдесет часа на седмица. Беше на крачка от пълния срив, когато провидението се намеси в съдбата му. Посланик на Аллах пропътува дългото разстояние до отдалечения район с единствената цел да установи връзка с него. В един петъчен ден той тъкмо излизаше от разнебитената джамия, когато загърнатият с халат пратеник му се яви като самия ангел Гавраил. От него научи, че Аллах има задача от изключителна важност за Зубаир, затова ученият веднага последва непознатия.

Така започна неговото поклонническо пътешествие към Иран, Каспийско море, Казахстан и отровната пустиня, Югоизточна Азия, Австралия и сега Америка. Той не беше космополит, но всичките трудности в живота и стресът от пътуването го бяха приближили още повече до Аллах. Беше станал непосредствен очевидец на упадъка на светската цивилизация. Мисълта, че неговата кауза е справедлива, му даваше необходимата утеха и спокойствие.

Самолетът спря напълно, в същия миг Зубаир усети гадене. По челото и горната му устна изби пот. Ученият попи потта с кърпичка. Без мустаците се чувстваше като гол, но така му бяха наредили — да се обръсне. Искаха от него да се адаптира и слее със средата. За пръв път в живота му подстригаха косата късо. Вместо очилата си сложи контактни лещи. В Австралия му бяха купили скъпи дрехи и пътна чанта.

Пътниците започнаха да стават, да отварят багажните отделения над седалките и да си взимат нещата. Зубаир се притесняваше да не се издаде чрез прекалената си изнервеност и затова реши да изчака. Нямаше за къде да бърза. Когато мнозинството от пътниците слязоха, той извади чантата с лаптопа и се насочи към тесните стълби, а оттам — към първия етаж на самолета и изхода. Беше подготвен за всичко, огледа се за мъже в черни костюми. За щастие такива нямаше. Бяха го предупредили, че американците са майстори в залавянето на хора, които се опитват да влязат нелегално в страната.

Две стюардеси с грим, подходящ повече за проститутки, и прекалено къси поли, стояха на вратата на изхода. Те му благодариха, че е пътувал с „Куантас“. Въпреки заръките на неговите инструктори, Зубаир изобщо не ги удостои с внимание и дори отказа да ги погледне. За щастие това му поведение се възприе по-скоро като срамежливо, отколкото като враждебно. Зубаир беше висок само метър и шейсет и тежеше шейсет и четири килограма. Тъй като си беше обръснал мустаците, спокойно можеха да го вземат за пет-десет години по-млад. В действителност бе на двайсет и девет.

Присъедини се към тълпата върху транспортната платформа в очакване на багажа и митническия контрол. Пътниците от различните класи го притискаха от всички страни, а стресът и жегата на задушното помещение отново предизвикаха обилно потене у него. Само след броени секунди солената течност покри всеки сантиметър от кожата му.