Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Зубаир се почувства като притиснато в капан животно. Сякаш платформата го караше към собственото му заколение. Връщане назад нямаше. Самолетът продължи да бълва пътници, които се редяха на опашка и минаваха през тесните тунели към митническите служители. Зубаир съжали, че не е взел успокоителното, което му бяха дали, за да отпусне нервите си. Беше изхвърлил хапчетата на летището в Сидни. Аллах никога не би одобрил използването на психотропни вещества. Сега отчаяно му се искаше да е запазил хапчетата само за да мине през този етап.

Излязоха от ръкава и за миг му се стори, че неприятното е свършило. По-обширното пространство и прохладният въздух на терминала не му действаха така потискащо на психиката. Тълпата продължи надолу по едни стълби към подобна на гигантска кутия зала, където отново се наредиха на опашки, за да преминат паспортния контрол. Зубаир застана на една от опашките. Митническият служител беше мъж. Не искаше да си има работа с жена.

Когато дойде редът му, той застана пред гишето с черната си чанта на колелца и подаде на служителя паспорта и формулярите за влизане в страната. Мъжът прегледа паспорта, прелисти няколко страници, за да види къде е бил пътникът през последните години.

— За пръв път ли сте в Америка?

— Да — отвърна Зубаир на английски с лек акцент.

— От колко време сте австралийски гражданин?

— От три години.

— А каква е професията ви? — митничарят прелисти формулярите, за да сравни информацията.

— Компютърен програмист съм.

— Цел на посещението ви?

Зубаир не можеше да повярва на късмета си. Дотук мъжът дори не си беше направил труда да го погледне.

— Тук съм по бизнес.

— Сам ли пътувате?

— Да.

Служителят подпечата паспорта и му го върна, като за пръв път го удостои с поглед и забеляза едрите капки пот по лицето му.

— Добре ли сте?

— Ъ-ъ, да — отвърна Зубаир и попи с кърпичка потта от челото си. — Просто не обичам да пътувам.

Митническият служител го изгледа продължително. После му подаде паспорта и формулярите с дясната ръка, а с лявата натисна определен бутон от вътрешната страна на гишето. Така даде сигнал на колегите си в наблюдателната стая, че трябва да проверят това лице чрез системата за физиономично разпознаване. Нищо тревожно, просто стандартна превантивна процедура.

Зубаир взе документите си и продължи към въртящата се гумена лента за багажа. Там го чакаше другата му чанта, с ярко оранжев етикет от бизнес класата. Взе я и отиде на следващия контролен пункт. Там го посрещна жена с десетина сантиметра по-висока от него.

Тя му направи жест да мине и каза:

— Моля, поставете багажа си на масата и го отключете.

Зубаир се подчини. Обзе го неприятното чувство, че всеки момент ще го разкрият. Бяха му казали, че е много вероятно да го накарат да отвори чантите, но пък другите пътници минаха през контролния пункт необезпокоявани, без изобщо да ги проверяват. Защо и него не го пуснаха?

Чакаше изнервен, докато служителката се зае да проверява всяко едно кътче на двете чанти. За да се успокои, си каза, че така или иначе няма какво да намери там. Единствените неща, които биха могли да го издадат, бяха няколко закодирани компютърни файла на лаптопа му. За да ги дешифрират обаче, щеше да им е необходима компетентността на прословутата Агенция за национална сигурност. След няколко минути жената затвори чантите и разреши на Зубаир да продължи.

Изненадан, Зубаир взе багажа си и подаде формулярите на следващия служител. Мъжът му направи жест, че може да излезе навън. Ученият прибра паспорта в джоба си и погледна към дългия коридор пред него. Някъде там се виждаше дневната светлина. Теглеше чантите на колелца и все още не можеше да повярва, че е минал през митническия контрол. Развълнуван, той ускори крачка. Беше се изплъзнал от желязната хватка на американската машина за сигурност и вече не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Беше свободен да броди из Америка и да изпълни задачата си. „Ямуд Дийн“, денят на страшния съд, наближаваше и Зубаир щеше да помогне за идването му. Ислямът щеше да нанесе своя унищожителен удар.

Четири свръхтихи хеликоптера MH-6 „Литъл бърд“ летяха към назъбения планински каньон със скорост сто и петнайсет километра в час. Летяха в пълен мрак. Шестнайсет от най-опитните и обучени бойци, които светът познаваше, бяха седнали от двете страни на малките, но пъргави, винтокрили машини. Техните износени кубинки висяха във въздуха, в студеното планинско небе. На очите си имаха защитни очила. Униформите им леко се различаваха: някои носеха зелени пилотски комбинезони, докато други бяха предпочели стандартните пустинни камуфлажни екипи на американската армия. Всички без изключение бяха с бронежилетки, наколенки и налакътници, както и специални шлемове с прикрепени очила за нощно виждане.