Артър Кларк - Спусъкът

Всичките му търсачки работеха и показваха нови постъпления. Тъй като все още оставаше малко време до предаването от Пном Пен, Грийн започна да ги преглежда.

В групата „Експлозия“ имаше толкова много съобщения, че като че ли земята трябваше да се тресе под краката му. Бомба в камион в Коломбо, мини по оживен път в долината на Йордан, ракетна атака в Алжир, двубои с минохвъргачки край Богота — това бяха обичайни неща. Само през последния месец Гордън беше прехвърлил стотици такива. Петдесетгодишни осколочни бомби, убили селяни на север от Хо Ши Мин, самоубиец с бомба в германски влак, сто и пет милиметрови артилерийски снаряди, открити на сметище в Кентъки — това поне звучеше по-ново, макар че не помагаше с нищо в диренето на Грийн. А от време на време имаше истории, които можеха да се нарекат само страшни и странни — ковчег с бомба в южна Италия или магарета, пренасящи контрабандни ракетохвъргачки в гръцките планини.

Понякога анализаторите на търсачките неизбежно се объркваха и предлагаха на Гордън малко по-забавни четива — статия за „бум“ в популациите на огнените мравки в Мисури или за промени, настъпили през девона в резултат на метеоритен удар в Невада. Те се балансираха от материали, които Грийн не можеше да прескочи: безсмислено жестоки и безсрамно брутални. Дни наред си представяше осколочни гранати, хвърлени насред пълна черква в Манила, писмо-бомба в Грозни, попаднало на сгрешен адрес и убило едномесечно момиченце в ръцете на майка му.

Но търсачките все още никъде не бяха открили доказателство, че Спусъкът се използва така, както му бяха обещали — сведения за бомбаджии, убити от собствените си бомби, изпразнени арсенали и обезоръжени армии, бандити и гангстери, лишени от автоматичната си стоманена мъжественост. Кръвопролитията и убийствата, страданията и сълзите не намаляваха на нито един континент, нито в една държава, и само най-мъчителните, най-трагични случаи намираха място в съзнанието и съвестта на непознати хора от другата страна на земното кълбо. Всичко продължаваше да си върви постарому.

Грийн не се отчайваше, защото бе достатъчно циник, за да е очаквал друго. Въпреки това с всеки изтекъл ден все по-остро усещаше изгубената възможност — за себе си, за онези, които наричаше приятели, за онази, която никога не напускаше съвсем мислите му. Един благороден жест, хвърлен на вятъра, една провалена година, един безсмислено нарушен живот. Разочарованието му не се дължеше на изгубената надежда, а на жертването на добрите намерения. Те бяха попаднали на камениста почва и все повече изглеждаше, че ще се наложи да се намеси и да се погрижи за тях.

Тази перспектива му се струваше толкова сигурна, че отдавна се готвеше за нея. Вече имаше три кодирани копия на информацията за Спусъка, скрити в отдалечени един от друг сървъри, разположени извън Съединените щати. Две от копията бяха в дигитален плик, адресиран до повече от сто публични сайта, от информационни групи като alt.peace и sci.physics до издателски сървъри в шестнадесет страни. Третият беше предназначен за близо двеста частни мейлбокса, принадлежащи на активисти на движението за разоръжаване и колеги на екипа от „Терабайт“ по света — физици от всички клонове на науката, инженери-експериментатори и научни ръководители на некомпрометирани компании за съвременна техника.

До края на първия час в резултат на усилията му — използващи най-новите трикове за разпространяване на информация — щеше да има не по-малко от десет хиляди копия на обемистия файл. В зависимост от скоростта и ефикасността на намесата на Пентагона — всевъзможни прегради и програми за изтриване на пакета, — докато откриеха и изключеха изходните сървъри, можеше да циркулират над половин милион копия. А и във всеки случай вече щеше да е късно. Прекалено много получатели щяха да са забелязали дигиталните слонове, пуснати от Грийн на прага им. Просто нямаше да могат да се справят с всички.

Опасността, която най-много го безпокоеше в момента, беше да не похлопат без предупреждение на вратата му. Най-слабата брънка бе самият той — класически сценарий за провал. Затова беше открил и в трите сървъра адреси на „мъртви души“. Ако с него се случеше нещо и те не получаваха сигнала му поне веднъж на всеки три дни, всичко щеше да се задейства без неговото по-нататъшно участие. Същият механизъм щеше да му осигури преднина — няколко часа, няколко дни, ако искаше да рискува — за да потъне в сенките, ако и когато го потърсят.