Артър Кларк - Спусъкът

Но причината да седи пред терминала в малките часове на нощта, вместо да прегръща жената в леглото си като всеки разумен човек, бе да провери дали случайно цялата работа не е била напразна.

Няколко минути преди два, докато затваряше търсачките, Гордън чу пода в дневната да проскърцва.

— Здрасти — тихо каза тя, когато се приближи.

— Здрасти — отвърна Грийн, като отвори Си Ен Ен и изключи звука. — Леко спиш.

— Явно не толкова, колкото теб. Какво правиш — да не пращаш доклад до сайта на късметлиите? — измърмори Киера и го прегърна през голите гърди.

— Следя последните събития — отвърна той. — Президентът е на обиколка в Далечния изток.

— Познавам мъже, които после пушат, ядат или скачат да си мият зъбите…

— Адски възбуждащо.

— Страшно — каза Киера. На екрана се появи надпис „Си Ен Ен предава на живо“. — Обаче ако не се върнеш в леглото, ще се прибера вкъщи с мисълта, че съм спала с политик — при това глупав.

С няколко докосвания на лявата си ръка Грийн въведе в компютъра команда за видеозапис и увеличи звука, с дясната стисна ръката на Киера и й попречи да се отдалечи.

— След петнайсет минути цял ще съм твой.

Тя се изкиска.

— Това ли те възбужда?

— Нали знаеш за генетичната връзка между тестостерона и експлозиите?

След встъпителните думи започна речта на президента Бреланд.

Киера погледна екрана и попита:

— Експлозии ли очакваш?

— Така се говори. Не на трибуната — бързо прибави той. — Ще разминират минно поле.

— Не е ли опасно? И не отнема ли много време?

— Обикновено. Тъкмо затова го дават по новините.

Тя погледна дисплея и видя само приказващи политици.

— Петнайсет минути? Обещаваш ли?

— Най-много двайсет.

Киера го целуна по темето.

— Тогава ще взема душ.

— Ще ти отговоря по същия начин, по който Наполеон отвърнал на Жозефина.

— А по-точно?

— Недей.

Тя изненадано го погледна.

— Не ме карай да чакам.

— Няма.

Когато Киера излезе, Грийн си позволи да се усмихне. Беше зърнал машината на въздушна възглавница зад президента. Усмивката му се разшири, когато я показаха отблизо. Когато се появи и фалшивият прототип, той се отпусна назад и тихо започна да се смее.

— „Хармонична машина за разминиране“ — измърмори Гордън. — Това ми харесва. Падам си и по фалшивите антени — и по тия големи високоговорители отпред и отзад. Хармонично разминиране — да, това ще свърши работа.

Не беше очаквал, че толкова много ще се заинтригува. Измина повече от час преди най-после да се върне на пръсти в спалнята. Киера спеше и тихо похъркваше. Грийн възнамеряваше да компенсира закъснението си на сутринта, но тя рано напусна леглото, дълго остана под душа и си тръгна.

За своя изненада, Гордън не се ядоса особено от пропуснатата възможност, нито съжаляваше за нарушеното обещание. Не се опита да я задържи или да обясни поведението си. Първата му мисъл на сутринта бе какъв ще е отзвукът от събитието във водещите информационни служби. Втората беше за Лий Тейър и за неочакваната перспектива отново да я види.

— Преди Пол Пот и Лон Нол, преди тайната американска война, преди жестоката гражданска война в Камбоджа — каза пред камерите президентът Бреланд: от дясната му страна стоеше председателят на Върховния национален съвет, отляво — директорът на Камбоджанския център за разминиране — тези полета са раждали ориз, а дърветата зад тях са давали дървен материал и плодове.

— Тук не е имало държавна кооперация. Тази земя е била обработвана от семейството на Нгос Тран. — Бреланд погледна от трибуната към слаб прегърбен мъж с боси крака. — Той, неговите осем братя и сестри и родителите му Пот и Рави обработвали тези оризища, за да се прехранват. Ако годината била плодородна и изкарвали някоя каруца ориз повече, която да продадат на пазара, те се смятали за благословени. Но после дошли войниците и един от братята на господин Тран бил убит от куршум. След време тези войници били прогонени от други и господин Тран изгубил още един свой брат — повели го пред щиковете на пушките си и никой повече не чул за него. Четири различни армии опустошавали тази земя, която е съвсем близо до река Меконг и пътя за Кампон Чам, за да не я забележат.

— Сега армиите ги няма, но са останали техните смъртоносни визитни картички — десетки противопехотни мини в пластмасови кутии, скрити под водата, под тинята — продължи президентът. — Една от тях убила най-голямата сестра на господин Тран. Друга откъснала десния крак на баща му. Тази земя вече не изхранва никого. Тук никой не отглежда ориз. Прекалено е опасно, дори за отчаяни и гладни хора. Но мините в Камбоджа не са трагедия само на едно семейство — те са национална трагедия. Тук има много повече сакати хора, отколкото където и да било другаде по света — един на всеки двеста души. Всеки месец загиват по четиристотин цивилни — във време, което кхмерите наричат „мир“.