Кони Мейсън - Лъвът

— Мисля, че няма да ти е все едно, Ариана — обади се внезапно Лайън, сякаш бе прочел мислите й. — Долавям ревността ти, чувствам я. Защо ще ме ревнуваш, ако ме мразиш чак толкова?

— Казах ви вече, аз не…

Думите й преминаха в задавен стон на изненада, когато Лайън я притегли в обятията си, а твърдите му устни притиснаха нейните. Целуваше я грубо, отмъстително, а езикът му поглъщаше сладостта на устата й. Целуваше я, докато главата й не се замая, а нозете й омекнаха, докато ръцете й не се сключиха безпомощно около врата му в сладка забрава. Тялото й се отпусна и някъде дълбоко в него се надигна изгарящ пламък. А когато ръката му намери гърдите й и притисна болезнено свитите й зърна, й се прииска да извика от наслада.

— Значи твърдиш, че не ревнуваш? — прошепна дрезгаво Лайън и затърка зърното й с грубата повърхност на палеца си. — И ти е все едно дали ще правя това с друга жена?

— Стига това да ти доставя удоволствие — излъга Ариана, но и сама не си повярва.

Лайън я повдигна и я отнесе до леглото. Приседна на ръба, притискайки я в скута си, заровил лице в ароматната извивка на тила й. Ариана почувства езика му да се спуска по шията й, чак до розовите миди на ушите й. Тя потръпна в усилието си да се овладее, но за пореден път се провали. Сръчните му пръсти развързаха роклята и корсажа й и ги захвърлиха на пода. После Лайън внимателно я положи на леглото. Втренчи поглед в гърдите й, в златистото хълмче между краката й, и мигновено бе обзет от познатата възбуда. Ариана почувства твърдостта на члена му, притиснат в седалището й.

— Умолявам ви, милорд, вече съм изморена. Беше едва този следобед, когато ние… ние… — По лицето й плъзна издайническа руменина. Лайън беше като жребец — винаги готов, винаги пълен с желание и страст. Можеше да я люби сега и пак щяха да му останат сили и за Забрина.

Думите й го накараха да се замисли. Дали не прекаляваше? Тя сигурно беше изтощена от дългото пътуване. Освен това, вече я бе любил днес. Лайън не беше от мъжете, които лесно губеха контрол, но когато станеше въпрос за Ариана, просто не можеше да се владее. Все пак никоя жена не можеше да има издръжливостта на мъжете, и може би в думите й имаше някакъв смисъл. Внезапно Лайън се отдръпна, но преди да стане и да поприглади дрехите си с ръка, не се сдържа да не целуне жарко щръкналите й зърна.

— Наспи се добре — каза й той и й отправи закачлив поглед, сякаш й се надсмиваше. Сигурно отлично знаеше, че и тя е възбудена не по-малко от него. — Ще те оставя да си починеш.

Ариана придърпа одеялото над гърдите си и се изправи в леглото.

— Къде отиваш? — Не че не знаеше, но не се сдържа да попита.

— Ще поиграя малко шах. Предполагам, че ме очаква дълга нощ. Много дълга нощ — добави загадъчно той.

— Сигурно — отвърна горчиво Ариана. — Надявам се, че поне тя ще ти достави удоволствие.

Лайън се намръщи.

— Отново говориш с недомлъвки. Кой се надяваш да ми достави удоволствие?

— Лейди Забрина, разбира се. Тя сигурно вече се пита какво те задържа. Имаш среща с нея тази вечер, нали?

Лайън я изгледа с неприкрито любопитство.

— Да не би пак да си имала видение? Какво те кара да мислиш, че имам среща с лейди Забрина? — Виденията й започваха да го безпокоят.

— Нямам нужда от видение, за да се досетя, че смяташ да продължиш със Забрина оттам, където си свършил последния път. — Гласът й беше пълен с презрение.

Вместо да се разгневи, Лайън се усмихна.

— Може би си по-привързана към мен, отколкото искаш да си признаеш. — С усмивка на уста, той се отправи към вратата и излезе, без да се обръща назад. Искаше му се да остане и да я люби, да шепне нежно в ухото й и двамата да заспят заедно, оплетени в мрежата на страстта.

Лайън прехапа грубо долната си устна, за да сложи край на неуместните си мисли. Това беше същата жена, която се опита да го отрови, за да се хвърли в обятията на друг.

И все пак мисълта, че Ариана го ревнува, го изпълваше с някаква странна лекота. Хрумна му, че би могъл да използва тази ревност, за да превърне омразата й в някакво друго чувство, което да бъде по-приятно и за двама им.

Съветът на старейшините, който от стотици години беше едно от най-значимите съвещания на държавно равнище, този път протичаше в пълен хаос. Лайън седеше редом с другите на грамадната маса и наблюдаваше реакциите на Уилям. Този път протестираха както норманските барони, възнаградени от своя господар с престижни титли, така и местните саксонски благородници, които бяха дали клетва да поддържат монарха. Резултатът беше неразличима врява от гласове, които спореха и ругаеха. Нормани и англичани сякаш бяха забравили отколешните си противоречия, докато се надвикваха в един глас срещу крал Уилям, който седеше начело на дългата маса и внимателно приглаждаше кадифето на пищното си наметало.