Кони Мейсън - Лъвът

Смърт.

Безпощадна смърт. Ариана нямаше представа чия смърт бе видяла, но нямаше как да сбърка тъмния призрак на злото.

— Защо сте тук?

— Дойдох да те отведа у дома. Уилям се нуждае от човек, който да брани граничните територии на кралството от Малкълм.

— И нямахте търпение да се втурнете по заповед на копелето.

Лайън я изгледа смразяващо.

— А ти, доколкото виждам, не си загубила нищо от силата на хапливия си език. Но като гледам гърба ти, осмелявам се да кажа, че игуменката не е била така толерантна към буйния ти нрав, както съм аз.

Той вторачи поглед в гърба й и Ариана внезапно осъзна, че гледа голата й кожа. Горещата следа от погледа му я разтърси. Ариана подскочи като опарена и понечи да се изправи. В този момент разкъсаните краища на туниката й се плъзнаха по раменете й и разкриха бялата, заоблена плът на гръдта й. Лорд Лайън, който до този миг се питаше дали съпругата му се е превърнала в зряла жена, вече нямаше основания да се съмнява. Защото точно преди тя да посегне и да прикрие неуверено оголената си плът, той бе успял да зърне добре оформените, розови връхчета на гърдите й.

— Вече не съм дете, милорд. И се боя, че езикът ми е станал по-остър с възрастта.

— Изглежда казваш истината. Във всяко отношение — добави Лайън и вторачи многозначително поглед в бюста й. — Явно Уилям е прав. Време е да се установя и да дам наследник на Крагмер. Но първо очаквам да чуя с кого се срещате тайно през нощта.

В гласа му се прокрадна стоманена нотка, от която по гърба й пробяга студена тръпка. Трябваше да се досети, че игуменката няма да пропусне да каже на Лайън за позорния й грях, макар да не беше виновна за нищо, освен че бе разговаряла с Едрик през решетките на вратата.

— Игуменката греши. Няма никакъв мъж. — Дори на парчета да я разпокъсаха, нямаше да изтръгнат името на Едрик от устните й.

Лайън я изгледа изпитателно. Тя очевидно лъжеше. Изумително зелените й очи отчаяно отказваха да срещнат погледа му.

— Имаш ли любовник?

Устните й се изопнаха в безрадостна усмивка.

— Любовник? Това е нелепо, милорд. Само игуменката може да отваря входните врати. Понякога просто не мога да заспя и се разхождам на двора през нощта.

— Времето ще покаже дали лъжеш — отвърна Лайън с непроницаемо изражение. — Ако разбера, че си нарушила брачните обети, мигом ще се озовеш обратно между тези четири стени.

— Аз никога не съм искала да бъда ваша съпруга, милорд.

Той я изгледа пронизващо.

— Но ще бъдеш моя съпруга, и то във всяко отношение. Ще споделяш леглото ми и ще отгледаш децата ми. Ще ми се подчиняваш безпрекословно, ще ми се закълнеш във вечна преданост и ще ми бъдеш вярна до гроб.

Очите й се разшириха, докато съзнанието й бавно проумяваше онова, което току-що беше чула. Може би щеше да й се наложи да споделя леглото му и донякъде да му се подчинява. И дума не можеше да става да наруши брачните обети, дадени пред свещеник, но никога, никога не би се заклела в преданост на едно норманско чудовище.

Живите й, зелени очи разкриваха мислите й толкова ясно, сякаш ги бе изрекла на глас.

— Точно така, скъпа моя съпруго, всичко ще бъде точно така, както казах.

— Може би, милорд — отвърна благо тя. — А може би не.

Ариана седеше сковано на седлото, когато напуснаха манастира на следващата сутрин. Сковаността й се дължеше отчасти на жилавата пръчка, с която игуменката я бе наказала за несторения й грях, и отчасти на дългото време, в което не беше яздила. Отдавна не бе препускала на кон и не бе изпитвала опияняващото чувство за свобода, което ездата предизвикваше. А мисълта, че вече е отвъд стените на омразния манастир, беше тържество за душата й.

Ариана погледна скришом към Лайън, който яздеше на неголямо разстояние пред нея. Беше прекарал нощта пред вратата на манастира заедно с хората си, след като се погрижи да й осигурят всички възможни удобства. А тази сутрин, малко след утринната молитва, дойде и й доведе коня, който щеше да язди по пътя към Крагмер. Сега Ариана го наблюдаваше безмълвно, леко смутена от разтърсващия ефект, който този мъж упражняваше върху нея. Да, тя го мразеше, разбира се, както мразеше всички нормански завоеватели, и все пак не можеше да отрече, че се възхищава на много неща у него. Имаше вид на мъж, който дълго и упорито е калявал тялото си, а погледът му беше смразяващ, като у хищник. По ръцете му бяха набъбнали гъвкави мускули, а краката му, провесени покрай грамадното седло, бяха здрави и набити като дърветата в гората. Можеше да я убие само с един замах на властната си ръка и никой не би го обвинил за това. Ариана копнееше за деня, в който този внушителен норман и войските му ще бъдат разгромени, а Англия отново ще принадлежи на саксонците. Молеше се този ден да дойде час по-скоро.