Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Умря — каза Ванора.

— Съжалявам. Родителите имат ли други деца?

— Да, но ще скърбят за нея.

— Дойдоха вести от Едуард, които може би ще те зарадват — продължи Лъвското сърце. — Той е на път към Крагдън.

Ванора се намръщи.

— Защо това трябва да ме зарадва?

— Може би защото ще замина с принца, когато се върне в Англия.

Ванора замря. Това беше искала, за това се беше молила, нали? Защо, в такъв случай, усети празнота, сякаш бездна се беше отворила в сърцето й?

— Това наистина са добри новини — изрече тя едва-едва. — Нямам търпение Уелс да се освободи от всички англичани.

— Не си мисли, че ще си възвърнеш контрола над твоята кула — предупреди я Лъвското сърце. — Едуард не изоставя лесно онова, което е спечелил. Крагдън е трофей, който той ще иска да прибави към уелските си владения. Възможно е да остави сенешал и група рицари, които да управляват имението в негово отсъствие.

— Какво ще стане с мене и онези, които зависят от мене? — запита Ванора.

Лъвското сърце вдигна рамене.

— Не знам. Ще помоля Едуард да ти позволи да останеш, ако това е желанието ти.

— Желанието ми е да бъда оставена на спокойствие.

— Това ли е единственото ти желание, Ванора? Не те ли интересува, че щом се разделим, може вече никога да не се срещнем?

Интересува ме, но не се осмелявам да си го призная.

— Не, защо ще ме интересува?

— Ние сме женени и споделяхме едно легло, малка вещице.

— Ще ти липсвам ли, Лъвско сърце? — предизвика го тя.

Ванора беше шокирана, когато лицето му изрази хиляди емоции. Възможно ли беше той да се интересува от нея? Каква безсмислица, укори се тя мислено. Лъвското сърце завладяваше, не се влюбваше.

— Ще ми липсва това да те имам в леглото си — призна той. Вдигна лицето й към себе си. — Ще ми липсват и духовитите ни разговори. Малко жени са ме предизвиквали така, както го правиш ти, и ще съжалявам, че ще трябва да си замина оттук, преди да съм те опитомил.

Ванора изпусна сърдито дъх.

— Не съм животно, което да трябва да се опитомява. Аз съм жена със собствено мнение и със смелост да го изрази.

— Наистина — призна той. — Престоят ми в Крагдън беше много интересно преживяване. Има много неща, които ще ми липсват, и други, които няма да ми липсват. Ти си красива жена; моята страст и твоят свещеник ни ожениха, но не мога да съжаля за брака ни, защото той направи престоя ми в Крагдън… забавен, да го кажа така. За едно обаче съжалявам — за недовършената ми работа с Белия рицар.

— Защо не го забравиш? — замоли го Ванора. — Сигурно не е някоя важна личност.

— Може би имаш право, но въпреки това този негодник ме засрами. — Гласът му стана твърд. — Може би един ден ще се върна, ще го открия и ще го убия.

Ванора потръпна. Замоли се този ден никога да не дойде. Денят, в който Лъвското сърце узнаеше истината, щеше да бъде последният ден от живота й.

— Готова ли си да вечеряш? Стомахът ми казва, че е гладен.

— Още не. Ще се присъединя към тебе, след като се измия и преоблека.

Лъвското сърце се отдалечи, оставяйки Ванора с много неща, върху които да мисли. Признанието му, че ще му липсват някои неща, я беше изненадало. Да не би да говореше за нея? Макар да не беше признал, че се интересува от нея, тя щеше да вкусва думите му дълго след като той си заминеше, когато самотата започнеше да я мори.

Лъвското сърце щеше да й липсва повече, отколкото би искала да си признае. Той беше успял да докосне сърцето й, въпреки че умът й го отхвърляше безусловно. Той беше мъж, какъвто нямаше по света. Корав, когато трябва, но нежността му, когато се любеше с нея, опровергаваше тази твърдост. Притежаваше силен ум и тяло, но беше справедлив, когато трябваше да отсъжда. Дафид беше доказателство за справедливостта на Лъвското сърце, защото не беше нито измъчван, нито оставен да умира от глад. Всъщност беше настанен доста удобно в кулата.

Ванора си остави достатъчно време за миене и преобличане, докато мислите й се въртяха около предстоящото заминаване на Лъвското сърце. Добре беше, че си тръгва, защото тя започваше твърде много да става част от живота му. Лъжкиня. Тя осъзна, че не е честна пред себе си. Макар че заминаването му беше онова, за което се беше молила, не искаше Лъвското сърце да си тръгне.

Въздъхвайки със съжаление за това, което можеше да бъде, но което никога нямаше да се състои, тя довърши тоалета си и излезе от стаята си.

През време на продължителната вечеря напрегнатият поглед на Лъвското сърце се спираше толкова често върху Ванора, че тя намери това изнервящо. Очите му бяха с цвета на пушек, а суровите линии на лицето му издаваха едва сдържано желание. Тежката му ръка се отпусна на бедрото й, дразнейки плътта й, докато тя се опитваше да се съсредоточи върху храната си.