Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Меър е лечителка, няма да ти навреди — каза Ванора в стремежа си да го успокои.

Замъглените от болката очи на Лъвското сърце се вдигнаха към нея и подобие на усмивка се мярна в ъгълчето на устата му.

— Сърцето ми се радва да те чуе да казваш това.

— Загубили сте много кръв, сър Лъвско сърце — изрече Меър, след като завърши огледа. — Но можеше и да е по-зле. Кой извади стрелата и спря кръвта?

— Той — каза Лъвското сърце с глас, снишил се до едва доловим шепот. — Белият рицар. Беше под върха на меча ми. Знаеш ли името му, Меър?

Тя наведе глава, със забулен поглед.

— Не, не познавам такъв рицар. Но е направил нещо добро. Може би ви е спасил живота.

— Ако не беше той, нищо нямаше да ми има. За още едно нещо има да гоня този младеж. По-млад е, отколкото го мислех, но сръчен е за годините си.

— Не говори, Лъвско сърце — посъветва го Ванора. — Пази си силите.

— Имали сте късмет — каза Меър. — Стрелата е пронизала плътта под ръката ви, но е била спряна от ребрата и не е могла да нанесе повече вреда. Може да имате спукани ребра. Ще ги превържа, след като зашия раната ви.

— Побързай — каза Лъвското сърце. — Лежането в леглото е губене на време.

Меър вдигна очи към тавана.

— Раната ви може да не е фатална, но е болезнена. Няма да можете да яздите или да въртите меч поне две седмици.

Лъвското сърце скръцна със зъби.

— Прави каквото трябва, жено, и ме остави да решавам какво мога и какво не мога.

Меър внимателно почисти раната и вдяна фин копринен конец в една игла.

— Отче Кадък, дръжте ръцете му — нареди тя.

— Не — възрази Лъвското сърце. — Ванора ще ти помага. Нека отецът да си върви. Не е необходим тук. Няма да умра тази нощ.

Отец Кадък погледна към Ванора и когато тя кимна, той излезе от стаята.

— Давай, Меър. Готов съм.

Ванора хвана ръката му и я отдели от тялото, за да разкрие раната пред иглата на Меър. Усилията й обаче не бяха необходими. Лъвското сърце само трепна леко, когато иглата на Меър прониза плътта му.

Ванора се зачуди на силата му. Плътта му под ръцете й беше топла, мускулите — солидни. Лицето му беше донякъде бледо, но очите не издаваха слабост.

Беше мъж, който внимателно пази сърцето си. Би ли могла да стигне до него? Искаше ли да го достигне? Отговорът й се изплъзваше. Но в едно нещо беше сигурна: не искаше смъртта му.

Лъвското сърце се вглеждаше в лицето на Ванора, докато тя държеше ръката му. Тя трепваше всеки път, когато иглата пронизваше плътта му, сякаш нея я заболяваше. Наистина ли изпитваше нещо към него? Това интересуваше ли го? Отговорът го изненада.

Да, интересуваше го.

— Готово — каза Меър, докато връзваше възел и откъсваше излишния конец. — Ванора може да ви намаже с мехлема и да превърже ребрата ви.

— Помоли готвачката да приготви силен говежди бульон — нареди Ванора.

Лъвското сърце се опита да не трепне, докато тя превързваше раната и ребрата му с ивици плат. Макар и със замаяна глава от загубата на кръв, той не смяташе да остава на легло. Нямаше да е спокоен, докато Белият рицар не бъдеше пленен и идентичността му разкрита. Нямаше значение къде се крие този рицар със съучастниците си, той възнамеряваше да ги срази.

Не беше получавал никаква вест от Едуард и се питаше какво става в Англия. Дали Симон дьо Монфор е победил крал Хенри? Дали Хенри е подписал Оксфордските споразумения, които налагаха събранието на бароните да съветва краля? Дали Едуард още се колебае между Монфор и баща си?

Мислите му се пръснаха, когато Ванора стана, за да излезе.

— Почакай, искам да говоря с тебе.

Тя спря и го изгледа внимателно.

— Трябва да си почиваш.

— Ще си почивам, но след като поговорим. Мисля, че знаеш за Белия рицар повече, отколкото казваш. Кажи ми името му и къде се крие.

— Нищо не знам — отвърна Ванора.

— Така казваш. Знаеш ли, че сър Рен, капитанът на собствената ти стража, дойде на помощ на Белия рицар, когато го бях притиснал под меча си?

— Ти го наричаш Белия рицар?

— Да, това име му дадох, защото не знам друго. Той е по-млад, отколкото очаквах, и не толкова як, колкото изглежда отдалече, но все пак е много опасен. Искам го, Ванора. Няма да спра, докато мечът ми не опита вкуса на кръвта му, кълна се.

Сребристите му очи се забиха в нея.

— Кажи ми каквото искам. Ако не беше Белият рицар, нямаше да лежа в това легло.

Зашеметена от свирепите му думи, Ванора избяга от стаята. Омразата му към Белия рицар я плашеше. Заради собственото си благополучие трябваше да се откаже от рицарското си превъплъщение. Лъвското сърце беше твърде близо до истината.