Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Ще бъда нежен с тебе, Ванора. Кълна се, ще ти хареса.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще ме убиеш с твоето оръжие.

— Моето оръжие ще ти даде наслада. — Той стисна ръката й и я привлече към слабините си. — Докосни ме.

— Не мога.

Но докато думите излизаха от устата й, пръстите й се обвиха около члена му.

— Меко е — промърмори тя, изненадана, че не изпитва отвращение. — Но и твърдо. Има сила под мекотата.

— Да, бих искал да ти покажа, Ванора. — И отстрани ръката й. — Ела. Легни с мене. Позволи ми да прогоня страховете ти. Кълна се, няма да те нараня.

— Обеща ми три дни, за да взема решение — прошепна тя, разтърсена от вълна на желание, което едва не я накара да се строполи на колене.

— Утре е последният ден. Защо да отлагаме неизбежното? Когато напусна Крагдън, ще бъдеш свободна от мене. Има и по-лоши неща в живота от това, да ми се подчиниш.

— Назови едно — предизвика го тя.

— Да гледаш екзекуцията на твоя годеник.

— Ако се съглася на твоите условия, ще освободиш ли Дафид?

Тъмните вежди на Лъвското сърце се стрелнаха нагоре.

— Да го освободя?

— Да. Екзекуцията му няма да послужи за нищо. Сам каза, че армията на Луелин се е разпаднала и е малко вероятно да представлява заплаха в близко бъдеще.

— Не мога да обещая такова нещо, но няма и да ти отказвам веднага. Ще помисля. — Той се приближи към нея, оттласквайки я към вратата. — Бих искал да те чуя да казваш думите, Ванора. Кажи, че ще станеш моя любовница.

— Позволи ми да поговоря насаме с Дафид и ще направя каквото искаш.

— Имам ли думата ти? — Тя кимна. — Щом това е необходимо, за да те доведе в леглото ми, можеш да посетиш Дафид.

— Сега.

— Ванора… не ме притискай.

— Сега.

Нетърпението правеше гласа му дрезгав.

— Ако това е единственият начин да те имам, в такъв случай много добре, ще те заведа лично при него. Дай ми един момент да се облека.

Докато Ванора чакаше Лъвското сърце да облече жакета и панталоните си, мислите й се обърнаха навътре, към това грешно нещо, което искаше той от нея. Блудството беше грях, но да не направи нищо и един човек да умре без нужда беше още по-голям грях в нейните очи. Тя хвърли бегъл поглед към Лъвското сърце, после стисна клепачи. Господ да й прости, но мисълта да се люби с него накара тръпки да пробягат по гръбнака й. Усещаше как тялото й омеква и течна топлина се събира на места, които не биваше да назовава. Ако сърцето й започнеше да бие по-силно, тя се страхуваше, че Лъвското сърце ще усети блудните й мисли, а не искаше да подхранва суетата му.

Когато изповядаше греховете си, отец Кадък сигурно щеше да й наложи покаяние, което да я държи на колене цяла вечност.

— Готов съм — каза Лъвското сърце, изтръгвайки я от безмълвните й размисли.

Докато слизаха по стълбите, тя започна да съжалява за обещанието си пред Лъвското сърце. Ами ако я лъжеше, че няма да я нарани? Ами ако излезеше, че е брутален любовник?

Ами ако любенето му й хареса? Това щеше ли да я превърне в предателка на своите поданици?

— Стигнахме — изрече Лъвското сърце, когато спряха пред вратата, водеща към тъмницата.

Стражът я отвори, Лъвското сърце взе факела от халката, забита в стената, и тръгна пред нея надолу по витата стълба.

Бяха минали години от последното влизане на Ванора в тъмницата и имаше защо. Помещенията под замъка не бяха годни за живеене. Няколко малки, тъмни килии се редяха покрай стените на голяма, добре осветена зала за стражите. Дъбовите врати на килиите бяха запречени отвън и имаха малки зарешетени прозорчета. Един страж, който лежеше на одъра, стана, когато Лъвското сърце влезе в залата.

— Лейди Ванора желае да говори със затворника — изрече той рязко.

— Насаме — помоли тя. Той я изгледа предупредително. — Ти обеща.

Едва тогава Лъвското сърце освободи стража.

— Дафид е в последната килия — каза той, преди да излезе. — Ще те чакам на стълбите.

Ванора предпазливо се приближи към килията. Повдигна се на пръсти и се взря през отворчето. За нейна изненада един факел осветяваше килийката и тя не беше толкова потискаща, колкото си мислеше. Табуретка и маса с остатъци от ядене бяха единствените мебели в килията освен широката скамейка с тънък сламеник, която служеше за легло.

Дафид седеше на леглото, подпрял глава в дланите си. Тя го повика тихо, стремейки се да не го стресне. Главата му се вдигна рязко, когато дочу гласа й. Скачайки от одъра, той изтича към вратата.

— Ванора! Слава богу! Дойде да ме освободиш ли?