Кони Мейсън - Черният рицар

— Чаках години наред разрешението на папата — намеси се Уолдо. — Мина много време, и сега съм дошъл за невестата си.

Дрейк се вгледа в Рейвън така, сякаш никога преди не я беше виждал. И наистина не беше — не и тази Рейвън. Онази, която си спомняше, беше наполовина жена, наполовина дете, с дълга, непохватни ръце и крака и с лунички по носа.

Жената, която стоеше пред него, имаше безукорна кожа, сметановобяло лице с лек загар на бузите. Носеше бяла ленена рокля с дълги тесни ръкави под изумруденозелена туника, поръбена със златисто. Копринен воал, придържан от златен обръч, украсяваше великолепната й кестенява коса. Очите й, засенчени от тъмни дълги мигли, бяха също толкова зелени, колкото и туниката, и с леко скосени външни ъгли. Устните й бяха розови, долната, малко по-плътна от горната, й придаваше лукав вид, който обещаваше страстност. Дрейк се запита дали тази страст е дремела досега някъде в нея, за да бъде събудена от Уолдо?

— За състезанията ли си дошъл? — запита Рейвън, когато тишината между двама им стана непоносима.

— Да. Правя това, за да се прехранвам. След войната имах нужда от повече пари, за да възстановя Уиндхърст, а най-добрият начин да ги изкарам е, като се състезавам в турнири.

— Мало и голямо разказва за подвизите на Черния рицар — каза приглушено Рейвън. — Станал си легенда, Дрейк.

Дрейк не можа да се усмихне на жената, която го беше предала преди толкова години. Можеше да й прости, ако Дария не бе умряла при съмнителни обстоятелства. Сега Дария беше само неясен спомен, но Дрейк никога не можа да забрави кой в крайна сметка бе причината за нейната смърт. Ако Рейвън не беше предупредила баща си, двамата с Дария щяха да избягат онази нощ и Уолдо никога нямаше да докосне крехката му любима.

— Легенда или не, ще видим кой ще е победител в игрите — заяви Уолдо. Той погледна остро към Рейвън. — Сигурен съм, че си имаш някаква работа в кулата.

Рейвън хвърли унищожителен поглед към Уолдо, но не го предизвика открито, после се обърна и се отдалечи.

— Ще трябва да те хвана аз теб изкъсо — изломоти Уолдо, поразен от демонстративното й неуважение. — Трябваше да се оженя за Рейвън още преди години, но онова проклето разрешение на папата все не идваше. Дъф нямаше да се съгласи без него. — Усмивката обаче не достигна до очите му, когато продължи: — Има си начини човек да научи една жена да се подчинява на своя господар и повелител и, Бог ми е свидетел, всичките са ми известни.

Дрейк застина, устата му се стегна на тънка бяла черта.

— Прилагал ли си тези начини към Дария?

За момент Уолдо като че ли се смути.

— Дария ли? Та тя умря преди много години. Дария беше сравнително покорна, докато…

Дрейк опря в него непреклонния си сребрист поглед.

— Докато? — подкани го той.

Уолдо явно бе усетил, че е стъпил на несигурна почва, защото се опита да оттегли думите си.

— Нищо. Толкова време мина, кой ще помни такива неща. Бракът ни беше толкова кратък, че едва можахме да се опознаем. Знаеш ли, че баща ни умря скоро преди Дария да се разболее? Убиха го бракониери.

— Чух за това.

Уолдо отмести очи от пронизителния поглед на Дрейк.

— О, виждам, че Дъф говори със сър Мелвин. Трябва да уредя това-онова за турнира с нашия домакин.

Дрейк се усмихна мрачно, наблюдавайки как Уолдо се отдалечава. Неговият кръвен брат не се е променил много през годините, помисли си той. Макар че Уолдо се беше бил при Креси, пътищата им не се бяха пресичали.

Трябваше да се върне при своите хора. Дрейк се завъртя и се отдалечи. Хората се обръщаха и го гледаха, някои се кръстеха, когато минаваше край тях. С мрачната си черна броня той изглеждаше смъртоносен и плашещ, точно толкова страшен, колкото беше и името му.

Докато Дрейк минаваше през подвижния мост, за да стигне до мястото за лагеруване, което беше избрал сър Джон, му мина през ума, че не е трябвало да се връща в замъка Чърк. Не беше очаквал, че Рейвън може да стане толкова хубава.

Банкетът, предвиден за тази вечер, беше първият от поредицата празненства по случай сватбата, която щеше да се състои на четвъртия ден от турнира. Рейвън седеше на високата маса между Уолдо и Дъф, мълчалива и равнодушна към празничната шумотевица. Дъф беше наел фокусници, разказвачи и акробати, за да ги забавляват по време на вечерята, но Рейвън не се интересуваше от тях. След като срещна Дрейк в двора, не мислеше за нищо друго освен за това, как сребристите му очи бяха станали неприветливи и студени, когато я бе забелязал. Болеше я от мисълта, че след всичките тези години той още я мрази за нещо, в което нямаше никакво участие.