Кони Мейсън - Черният рицар

— Ще се върне в малкото си владение, близо до Йорк. Подозирам, че ще се скрие там, за да лиже раните си. Забрави го, моя любов. Никога няма да му позволя отново да те нарани. — Той я целуна по носа. — Усмихни се. Това е нашата сватбена нощ. Искам да те съблека бавно, да те целувам, докато страховете ти изчезнат, и да те любя, докато започнеш да ме молиш да спра.

Дъхът заседна в гърлото на Рейвън.

— И аз го искам. Искам да дам на очите си насладата от твоето тяло на боец, да отговарям на целувките ти, докато и двамата останем без дъх, да чувствам твърдостта ти и как се движиш в мене. О, Дрейк, благодаря на Бога, че беше кралят. Без него никога нямаше да бъдем мъж и жена.

— Ще се молим да живее дълго — съгласи се Дрейк. — Но не тази вечер. Стани, моя любов. Струва ми се, че си твърде облечена.

Той я съблече бавно, целувайки и галейки всяка част от тялото й, докато я оголваше. Когато Рейвън накрая застана пред него в разкошната си голота, тя така силно трепереше, че едва можеше да диша. Възхити се на стройното му тяло на воин, също така голо като нейното. Стояха един срещу друг, както Господ ги беше създал, голи, без преструвки или неискреност.

Обхваната от внезапна плахост, Рейвън се опита да прикрие наедряващата си талия с ръце, но Дрейк не й позволи. Той й се усмихна и отдръпна ръцете й, после се наведе и целуна корема й.

— Не, не се крий от мене. Моето дете расте в тебе. Никога не си ми изглеждала по-красива, отколкото сега.

Той я отнесе на леглото, покривайки я е тялото си. Тя обви ръце около врата му и привлече лицето му към своето. Зацелуваха се яростно, целувките им ставаха все по-дълги, докато и двамата започнаха да се задъхват. Езиците им се преплитаха и се бореха, сякаш не можеха да се наситят един на друг. Той я галеше нежно, търпеливо, възбуждайки я бавно и много ласкаво, въпреки че желанието му неудържимо растеше. Хвана зърното й с палеца и показалеца си и облиза втвърдената розова пъпка. Тя се раздвижи неспокойно и изстена.

След доста време той остави зърната й и плъзна устните си по порозовялата й кожа, оставяйки огнена следа надолу към корема й и още по-Ниско, докато горещите му устни стигнаха до едно толкова нежно място, че насладата беше направо непоносима. Тя се изви нагоре под влажните му ласки, докато пръстите му я разтваряха и устата му търсеше още повече интимност.

Цялата в огън и трепереща, Рейвън го дръпна за косата, за да привлече вниманието му.

— Хайде, ела вътре, моля те!

Той се усмихна и се отпусна върху нея, лицето му беше на сантиметри от нейното и с едно бързо ловко движение навлезе дълбоко в нея. Тя подскочи към него, взе го, обхвана го целия, искайки още. Прилепиха се един към друг с жадни съединени устни, страстта ги възпламеняваше и ги водеше до още по-невероятни висини.

Кулминацията избухна във всепоглъщащ огън едновременно и у двамата. Насладата ги обля, издигна се като вълна, отнесе ги отвъд вечността, после бавно се оттече, обгръщайки ги в море от върховен екстаз. Блажено заситени и съвсем изтощени, те се притиснаха един в друг, изповядвайки без думи вечната си взаимна любов.

Дрейк се отпусна до нея и положи нежна целувка върху устните й. Тя се притисна до него и свря глава в рамото му.

— Сега принадлежиш на Черния рицар — каза Дрейк, притискайки я властно към себе си. — Нищо освен смъртта не може да ни раздели.

Макар че беше щастлива и задоволена, Рейвън не можеше да се освободи от страха, който я преследваше, откакто Уолдо се бе появил в Уиндхърст. Дрейк току-що й беше казал, че само смъртта може да ги раздели. Бяха ли думите му предвестие на съдбата? Бяха ли по-пророчески, отколкото всеки от тях би допуснал?

Тя познаваше Уолдо, знаеше какво мисли, знаеше, че той няма да се откаже от нея без борба. Макар че кралят беше отсъдил в полза на Дрейк, тя се страхуваше, че Уолдо няма да си отиде току-така.

Имаше нещо, нещо, което тя не можеше да определи, което й подсказваше, че злобата на Уолдо се подклажда от страх. Страх от какво? Какво ужасно нещо от миналото му го плашеше? Да не би да е Дария? Той отричаше да е убил сестра й, но тя не му вярваше. Изведнъж Рейвън усети, че може би тъмнината, която чувстваше наоколо си, не идва от нея, а от Уолдо. В миналото му имаше нещо толкова гнусно и достойно за презрение, че злото извираше от него на вълни. Само тя ли усещаше колко е покварена душата на Уолдо, само тя ли се безпокоеше от това?

Тогава Дрейк отново посегна към нея и тя охотно се отпусна в ръцете му, изгубвайки се в неговата любов.