След това дойде сънят, но той не беше безметежен, защото в тъмнината бродеше грозната сянка на заплахата.
Настойчивият звън на камбаната изтръгна Дрейк от съня му. Той разтърси глава, за да се събуди и се напъха в панталона си. Понеже нямаше представа какво е бедствието, грабна меча си и се насочи към вратата. Тогава забеляза оранжевата светлина, която хвърляше отблясъци в прозорците, и разбра, че бедата е по-голяма, отколкото смяташе.
Огън.
Той изтича към вратата, спря го гласът на Рейвън.
— Случило ли се е нещо, Дрейк?
Не можа да отговори, защото на вратата се почука силно и настойчиво.
— Дрейк, сър Джон е. Вътрешният двор гори. Ковачницата вече е пламнала, отива към кухнята.
Сърцето на Дрейк заби лудо. Пожар!
— Организирай хората да гасят — извика той през вратата. — Сега слизам.
— Чакай ме — извика Рейвън, отмятайки завивките.
— Не, не излизай оттук, любов моя — каза Дрейк, докато обличаше кожената си надризница. — Стой в кулата, ще си на сигурно място.
Рейвън се накани да възрази, но той каза:
— Обещай ми.
— Добре, добре — каза нерешително Рейвън. — Внимавай.
Дрейк я целуна леко по устата и изхвръкна навън. Рейвън не остана дълго в леглото. Стана и се облече набързо, защото искаше да бъде готова, ако долу имат нужда от нея. Отиде до прозореца. Ярката червена светлина на фона на мастилено-черното небе беше смайваща… и плашеща.
От прозореца не можеше да се види ковачницата, тя беше зад ъгъла на кулата, от кухнята я отделяше един килер. Всички постройки имаха сламени покриви и Рейвън се страхуваше да не би някоя искра да подпали покрива на бараката и огънят бързо да се прехвърли към кухнята. Ако вятърът сменеше посоката си, всички постройки във вътрешния двор щяха да пламнат.
Рейвън беше толкова разтревожена за разпространението на огъня, че не чу как вратата на стаята се отвори, нито усети, че зад нея има някой. Не усещаше нищо, докато една твърда ръка не затисна устата й и друга ръка я притисна към едно едро тяло.
— Е, скъпа женичке, най-накрая те намерих сама — прошепна един глас на ухото й.
Уолдо! Обхвана я луда паника. Тя ритна назад, но меката й обувка не направи нищо, само да й донесе силно раздрусване.
— Опитай пак, и ще те убия! — изръмжа Уолдо.
Тя усети, че устата й е свободна, и я отвори, за да изпищи. Писъкът замръзна в гърлото й, когато почувства ножа, опрян до корема й, където растеше нейното дете.
— Какво искаш?
— Не е ли очевидно? — каза Уолдо на ухото й.
Той пусна кръста й и откъсна въженцата от завесите на прозореца.
— Сложи си ръцете отзад.
Уплашена за нероденото си дете, тя направи това, което искаше той. Бързо върза ръцете й отзад, повлече я към леглото и грубо я бутна на него. Страхувайки се, че ще я изнасили, тя извика:
— Ще пищя, ако ме докоснеш.
— Пищи, колкото си искаш, никой няма да те чуе. Всички са в двора и гасят огъня, а тези стени са дебели. Освен това имам други планове за тебе — каза той, докато връзваше глезените й. — Ти си слабото място на Дрейк. Ако те загуби, това ще го нарани повече от всичко друго, което мога да му направя, дори и от бърза смърт. Убийството е много лесно, много безболезнено. Не, аз съм намислил друго. Нещо, което ще те накара да страдаш толкова много, колкото и Дрейк, когато не успее да те намери. Твоята смърт ще бъде бавна, но толкова по-добре.
Отчаяние овладя Рейвън. Уолдо беше прав. Колкото и да пищи, никой нямаше да я чуе. Трябваше да запази самообладание, докато разбере какво смята да прави Уолдо.
— Какво ще правиш?
— Скоро ще разбереш. Къде ти е наметалото?
Забеляза го увиснало на една кука. Взе го заедно с един копринен шал, който намери да се търкаля наоколо. Рейвън едва можа да се запита какво ще прави, когато той повдигна брадичката й и натъпка шала в устата й.
— Сега няма да ти слушам крясъците — каза той, изправи я на крака и я уви с наметалото.
Без да обръща внимание на задавените викове на Рейвън, той дръпна качулката на главата й и я метна на рамо като чувал с жито. Рейвън виждаше само краката му, когато той отвори вратата и надникна в коридора.
— Пусто е — изкикоти се Уолдо, слизайки по тясната каменна стълба. Рамото му се забиваше в стомаха й и тя издаде тих стон, когато се блъсна в него. Опита се да го ритне, но той я държеше здраво за краката.
Залата беше празна. Тревогата се превърна в паника, когато Рейвън разбра, че всички, дори и слугите, са в двора и се борят с огъня. Уолдо бързо прекоси залата и отвори вратата. Рейвън усети прилив на студен въздух и я обхвана ужасен страх. Уолдо щеше да я отвлече, без никой да й помогне. Рейвън вдигна глава и видя хора, които бързаха между кладенеца и горящите постройки, прекалено загрижени за пожара, за да ги забележат.
Читать дальше