Кони Мейсън: Черният рицар

— Не, и когато той разбра, се закле, че ще направи Дрейк свой законен наследник. Не можех да допусна това да стане.

— И го уби — предположи Рейвън. — Той не е умрял при ловна злополука.

— Уредих смъртта му, за да не ме обезнаследи. Платих на ловеца, който придружаваше Базил този ден, да го убие и да направи така, че смъртта му да изглежда дело на бракониери. За съжаление Дария ме чула да говоря с ловеца и разбрала всичко. Естествено не можех да я оставя жива.

— Виждам, че си същински дявол и без никаква съвест. Убил си двама души, за да запазиш тайната си, после се опита да убиеш Дрейк, за да не открие, че е законно роден и да не ти вземе Еър.

— Да. Но има и още нещо. Исках тебе, Рейвън. Само тебе. Но баща ти те сгоди за Арик, а Базил ме сгоди за Дария, преди да успея да те поискам.

— Смъртта на Арик сигурно те е направила много щастлив.

Той се изсмя.

— Мислиш ли, че съм оставил смъртта на Арик на случайността? Той умря като герой на бойното поле. В разгара на битката никой не ме видя да нанасям смъртоносния удар.

Рейвън отстъпи в ужас.

— Света Дево! Ти си убил Арик!

— Да, бях решен да те имам, Рейвън. Отидох в ада, за да те получа, чаках години наред за разрешение от папата. Тогава ти избра друг. Никой няма да те има. Подписа си смъртната присъда в деня, в който легна с Черния рицар.

Той се обърна и се приготви да си тръгне.

— Не! Не ме оставяй да умра тук.

— Сбогом, Рейвън. Щом те загуби, това за Дрейк ще е много повече от каквото и да било мъчение, което бих могъл да мисля. Мисли за това, докато умираш бавно от глад и жажда.

И той се отдалечи, оставяйки пещерата в непрогледен мрак. Рейвън изпищя и захлипа.

Уолдо се върна в замъка. Мина през стражевата кула безпрепятствено, доволен от това, което беше свършил през нощта. Всички се бореха с огъня, включително и стражът при портите. Решетката беше вдигната и той влезе във вътрешния двор. Веднага забеляза, че почти навсякъде пожарът е потушен и хората преравят пепелта за въглени, които може отново да се възпламенят. Той се усмихна. Огънят, който беше подпалил, му послужи добре. Беше създал безредие, както възнамеряваше, и Дрейк беше изгубил в пожара поне три постройки.

Уолдо слезе от седлото и отведе коня си в конюшнята. Бързо разседла животното и го разреса. После се върна тихомълком в кулата. Залата беше пуста и той отиде направо в стаята си, за да си вземе нещата. Когато се върна в залата, зората прозираше през облаците. Слугите, които завари там, не му обърнаха кой знае какво внимание, защото приготвяха храна за гладната орда, която скоро щеше да нахлуе в залата.

Уолдо излезе от залата и тръгна да търси Дрейк. Искаше да се увери, че той го е видял да си тръгва сам, да не падне подозрението върху него, когато открият, че Рейвън я няма.

Дрейк видя Уолдо да се приближава, забеляза, че дрехите му не са нито изцапани със сажди, нито скъсани, и разбра, че той си е останал на сигурно място в кулата, докато всички други са се хвърлили да гасят пламъците.

— Сбогом, Дрейк — каза Уолдо, оглеждайки доволно разрушенията, които беше предизвикал. — Ако пак се срещнем, ще ми се стори твърде скоро.

Дрейк си помисли същото.

— Къде беше, когато имахме нужда от тебе? Не чу ли камбаната за пожара?

— Да, чух, но защо да помагам на човек, когото ненавиждам?

— Ето ви и вас, лорд Дрейк.

Кралят, облечен за път, се присъедини към тях.

— Тук вече няма нужда от мене. Постройките лесно могат да се възстановят, няма загинали. Слава на Бога, че пламъците бяха загасени навреме.

— Много съм благодарен за всичко, което направихте за мене, сир. Няма ли да останете още малко, за да закусите с нас?

— Не, не мога, но вашите слуги бяха така добри да ни снабдят с храна за из път.

— Всичко, каквото имам, е ваше, сир — каза любезно Дрейк.

— И аз напускам Уиндхърст тази сутрин, сир — осведоми ги Уолдо.

— Тогава ти пожелавам добър път — каза Едуард, отпращайки го с небрежно махване на ръката.

За Дрейк беше очевидно, че Едуард презира Уолдо, и той напълно разбираше и одобряваше това.

— Добре се отърва от него — каза Едуард, докато Уолдо се отдалечаваше към конюшнята.

— Моля се сянката му никога вече да не пада на прага ми — каза разпалено Дрейк.

Кралят и свитата му се сбогуваха. Дъф вече беше изказал намерението си също да си тръгне днес и Дрейк не можеше да го обвини, че иска да остане насаме със съпругата си. Дрейк беше благодарен, че поне веднъж Рейвън го беше послушала и беше останала в стаята си.