Ким Робинсън - Айсхендж

Измъкна ме Бодила. Стигна му и един поглед.

— За Бога, човече, ти си се вцепенил! — Подхвана ме още от входната врата на моя апартамент. — Най-малко от тебе съм го очаквал! Въобразявах си, че си прекалено заядлив, за да се предадеш. Тъкмо всичко се нарежда, както го искаше, а ти си заплувал по течението. Не те разбирам, Хялмар, наистина не те разбирам. — Той огледа обстановката с погнуса. — Я ела в моя апартамент да се оправиш. Къде се мота досега?

— Не знам.

Изгледа ме особено.

— Май си прекалил с работата — изрече с глас, какъвто не бях чувал досега от устата му, и ме хвана здраво за ръката.

Водеше ме през града към своето жилище, като не преставаше да мърмори през цялото време:

— Трябваше да се сетя, че е станало нещо подобно, толкова отдавна не си ми дотягал. Какво става, уплаши ли се? Излезе на голямата сцена и разбра, че не ти стиска да останеш?

— Не знам за какво говориш.

Той стисна раменете ми и ме разтърси.

— Събуди се!

Вкара ме в банята, ядно съдра дрехите от мен, първо пусна вряла вода, после ледена.

— Какво правиш — мънках аз, — да не си взел диплома за физиотерапевт?

Той само се ухили като побъркан. Най-сетне ме измъкна изпод душа, накара ме да глътна някакви хапчета, плясна ми няколко шамара и ме блъсна в стената.

— Престани! — възпротивих се. — Не ти ли стига, че ти е служебно задължение да тормозиш хората?

Смехът му приличаше на крясък.

— Ама че си позьор! Що за надуто перчене! Че какъв си ти — един скапан буржоа в науката. Дължиш благоденствието си на същата система, която отричаш. Археолог! Досадни безсмислици! Защо изобщо се занимаваш с това? Има ли нещо, което да е по-далеч от любимата ти революция?

— А, не е така — проточих, вече с искрица желание да споря. — Не си съвсем прав. Разбираш ли, това е търсене на действителността. Присъствието на историята в нашето настояще. В намерените предмети ние откриваме истини за същността си, изразени в начина, по който сме живели в праисторическите епохи. Така са се оформили нашите мозъци, стремежи, желания, удоволствия и откровения…

— Ама че щуротии! Какво искаш да ми внушиш? Глупако, та ние отдавна не сме като пещерните хора…

— Не схващаш! Освен всичко друго, започваме да разбираме събитията, изтръгнали ни от устойчивия праисторически цикъл и довели до сегашното ни окаяно живуркане на Марс.

— Само как мразиш тази планета! Защо не се върнеш на Земята?

Отместих мокрите кичури от очите си.

— Защото съм марсианец! — избухнах внезапно и размахах юмрук насреща му. — Твърде дълго бях живял тук, преди да стъпя за пръв път на Земята. Затова ми беше чужда, сякаш сънувах. Виждах всичко раздвоено на действителност и мечта — и като древен земен бозайник, и като марсианец. Едва когато се върнах отново тук, започнах да възприемам света ясно.

— Ето, сам го каза! Тук ние…

— Но това, което виждам ясно, никак не ми харесва, Бодил! Бихме могли да превърнем Марс в сбъднат блян. Всъщност с всяка ледена зора планетата иска от нас да създадем ново общество. И ние имаме нужда от съвсем друго общество, за да опазим разума си, защото всички ще живеем по хиляда години, при това в системата, която сами сме съградили — толкова дълго, че изобщо не можем да си го представим! Ето какво забравихме, Бодил. Навремето хората са имали оправдание да си казват: „Защо да жертвам живота си в името на някаква промяна, щом няма да доживея плодовете й. Нека поне оставащите ми години да отминат в мир, а пък следващите поколения да си блъскат главите.“ Това е било най-страшното препятствие пред напредъка — егоизмът на отделния човек, който искал само да го оставят на спокойствие. А сега хората ден за ден на Марс и не желаят да си спомнят, че не децата им, а самите те ще живеят в бъдещето, което си подготвят. Дори ми се струва, че само забравата в главите им ги възпира да излязат още сега по улиците и да вдигнат бунт! Върху всяко лице на всяка улица във всеки град аз съзирам все същото. Само работят до изнемога, за да трупат печалби хора, които никога не виждаме. А ние от върхушката отчаяно се стремим да им угаждаме… или поне аз се държа така. Мразя смирената си поза, искам да ударя по системата и едва се сдържам. Трябва да направя нещо…

— Моля те, Хялмар! — Бодила вече беше в кухнята и кълцаше зеленчуци на дървена дъска. — Постарай се да погледнеш на нещата без такъв пресилен идеализъм. Нима един човек може сам да промени всичко? — Големият нож почукваше ритмично в ръката му. — Не поемаш ли прекалено тежко бреме на плещите си? Замислял ли си се някога колко добре се е укрепила тази система? — Размаха ножа като диригентска палка пред мен, вдигна рамене и въздъхна примирено. — Маркс изобщо не е могъл да предположи как новите технологии ще бетонират за незнайни векове някогашния капитализъм на парната машина. Хялмар, ние сме само дребни винтчета от механизъм, заемащ цялата Слънчева система. Как ще успееш да се пребориш с него?