Ким Робинсън - Айсхендж

Прониза ме съчувствие към тази храбра жена, прогонена на Фобос, където скоро щеше да се грижи за две безпомощни същества.

Семейство… Цяло родово дърво, простиращо се и в двете посоки във времето, особено надолу при стар човек като мен. Гъмжило от потомци. Повечето бяха по спътниците на външните планети. Никога не съм виждал смисъл да поддържам връзка с такова множество непознати, чието съществуване ми доказваше отново и отново, че от човека остава единствено самият той. Моята внучка пристъпи от крак на крак и погледна потиснато съпруга си. На колко ли беше? На шестдесет? Трудно ми беше да преценя. Приличаше ми на голямо дете.

— Ще ви оставим да хапнете на спокойствие. Само исках да ви се обадя. Радваме се, когато чуваме името ви по новините.

— Да, да. Желая ви късмет на Фобос. Беше ми приятно, Хърб. Грижете се добре за себе си. И поздравете Хестър от мен. Довиждане.

Пак седнах на неудобния метален стол и отворих книгата. „Мисля си, че случките са само резюме на нашите чувства…“ Бутнах книгата настрани. По булеварда изведнъж светнаха всички яркобели лампи. Във фонтана насред площада заиграха отблясъци по огледалната черна повърхност на водата. Наоколо се разхождаха двойки. Някои хвърляха жетони във фонтана, други ги зяпаха. Сцената с нещо ми напомняше за Земята.

Но какво ли означаваха спомените за Земята, изригнали у мен в Бъроуз? Дали наистина това се е случило? Обзеха ме съмнения. Можем ли някога да задържим в паметта си достатъчно вярна картина на настоящето, за да го видим отново каквото е било? Поне се опитваме. С годините си преповтаряме миналото в образи и представи, докато ни останат само те. А това означава, че не ни остава нищо. Всички сме затънали в сегашния момент като върху острието на нож… освен в кратките видения, когато паметта се отприщва независимо от волята и ни въздейства като настоящето. Усещах се на ръба на подобно откровение, напрежението в мен беше като напираща вода в кладенец. Тази моя потомка, тази дъщеря на моя дъщеря, която едва си спомнях, извика представата за нещо… нещо…

Така и не улових мига. Нямаше откровение. Вече не вярвах в пътуването си до Земята. Спомнях си вечерта в Бъроуз, след като видях паметника на Плутон, но сега тя не означаваше нищо за мен. Поредното видение. И какви ли измислици бях прибавил вече към нея? Не се доверявах на паметта си. Отворих бележника и натраках на клавиатурата куплет, за да опиша състоянието си. Естествено, в александрийска форма:

„Паметта е кост, въображението — плът.

А искрата на духа?… Печалният копнеж.“

Само в Ема намирах утеха, тя беше като котвата, задържаща ме да не се залутам нанякъде. Колко нощи препрочитах дневника и се връщах към измеренията на действителното…

Изпратените кодове ми позволиха да преровя още много засекретени данни и след време попаднах на дълъг списък с досиета, които така и не били въведени в компютърната система. Втурнах се към крилото с документацията. Отпратката се отнасяше за Давидов и установих, че вече съм тършувал в стаята, където би трябвало да са сведенията за него. Отново започнах да отварям шкафовете, чиито плътни редици заемаха почти цялата площ на помещението. Едно от долните чекмеджета беше в пълен безпорядък. Изглежда някой бе изтървал папките и после ги бе наблъскал обратно както му падне. Почти най-отдолу намерих търсената от мен папка — „Давидов. Поверително“. Вътре имаше цяла купчина книжа.

Документи за руската миньорска флота. Експедицията до спътниците на Юпитер през 2182–2186 година. Доклад за нападение срещу пряк началник. Разрешение за отпуск на Земята.

През 2211 година го изправили пред военен съд по обвинение в заговор за измяна и бунт, но обвиненията били оттеглени поради недостатъчни доказателства. Имаше отпратка: "Виж „Космическа сигурност, Валенски“. Нищо повече.

Следващият документ беше молба на петнадесет страници за разрешение да бъдат основани асоциация за лобиране и клуб под името „Марсиански космически съюз“.

— Аха! — креснах тържествуващо.

Годината на подаване беше 2208-а. По онова време е било необходимо разрешение от полицията за всяко събиране на повече от десет души, така че обяснението за асоциацията и клуба беше извънредно подробно. Давидов бил определен за съпредседател на управителния съвет заедно с Борг. Бяха посочени имената на всички членове. Повечето вече познавах от дневника на Ема. В параграфа „Цели“ бе написано: „Да пропагандира използването на известна част от печалбите при разработването на астероидите за създаване на междузвезден кораб и финансиране на експедиция извън орбитата на Плутон.“