Ким Робинсън - Айсхендж

— Като покажа откъде идваме и че някога сме били жив организъм.

— Но ние сме марсианци! Тук никога не е имало цялостно, живо общество. Винаги сме били машина. Тук нищо не можеш да покажеш.

— Е, тогава ще докажа, че веднъж всички марсианци се надигнали заедно, отправили взор към утопията. И почти са успели, имали са приложим в живота план. Ще покажа как са били смазани и как е било наложено внушението, че намеренията им са престъпни. Самото разобличение ще съдържа идеята, че можем да изберем верния път — да го направим отново, а вече ще знаем и от какво да се пазим. Бодил, на тази планета сме двадесет милиона хилядолетници, обречени да понасяме всеки ден от своя живот. Нима някаква си форма е способна да ни задържи в калъпа си?

— Абстракции.

— Тогава ще говоря по-конкретно. Защо да прахосваме живота си в извличане на печалби за земяните? Защо не можем да отхвърлим колониалното господство на Земята?

— Вероятно не е невъз…

— Ето за какво е археологията, Бодил, не проумяваш ли? За мен е най-добрият начин да търся възможността. Поне

да започна, да тласна нещата в тази посока…

— Добре, Хялмар, добре. Само се успокой. Ха! Знаех си аз, че няма да се поддадеш на вцепенението. Просто се беше отпуснал. Сега чуй аз какво ще ти кажа. Говориш с член на Комитета за развитие на Марс, най-новия и най-умния сред тях. Това все нещо означава. Настъпват промени. Твоят път не е единственият, а и повече хора, отколкото можеш да си представиш, се стремят към същото като тебе. Не го забравяй! Напоследък си се наежил толкова, защото си въобразяваш, че сам вършиш всичко и че никой друг на Марс не мисли!

Хвърли зеленчуците в нагрятото олио на тигана и те засъскаха бясно.

— Да, защото нищо не постигам — признах си и пак усетих умората. — Съживих миналото, но това няма никакво значение. За твоите шефове това е поредният жетон, който пъхат в машината, за да работи. Нищо не се променя.

— Не бъди толкова сигурен. Слушай, дивако, ще бъдеш назначен за директор на Планетарния инспекторат!

Помислих, че не съм го чул добре в шума откъм тигана.

— Какво каза?!

— Със Сатарвал е свършено. Ще получиш пълномощия да разрешиш разкопки където и да било. И да започнеш ново разследване по доклада на Комисията Еймз.

Бях толкова смаян, че сигурно го гледах като безнадежден кретен. Бодила вдигна глава, видя ме и се ухили широко.

— Хайде, върви да облечеш нещо, за да вечеряме. Но първо избърши тази вода от себе си.

— Но защо?…

— За да не капе в чинията ти!

— По дяволите, защо? Защо ме назначават?

— Ти изобщо ли не обърна внимание на шума, който се вдигна около твоите статии?

— И още как! Никакъв шум нямаше! Пък и почти нищо ново не открих.

— Е, според мнозина твърде сдържано тълкуваш фактите. Което е още по-приемливо за комитета. Заслужил си славата си на достоен и отговорен учен. Сред обществеността няма разгорещени спорове по твоята работа, пък и как да ги очакваш, щом не е обсъждана в общодостъпните новини? Но както чувам, учените са впечатлени. Разбирам ги — нима другите обяснения за произхода на Айсхендж имат някакъв смисъл? Какво ще кажеш?

— Не питай мен! Аз постоянно си задавам същия въпрос.

— Вече знаеш отговора. Към нас се обърнаха Накаяма и Лебедян, както и няколко от съветниците на комитета. Обясниха ни значението на твоите изводи за Марс. Хайде, яж. Комитетът реши да те назначи на длъжност, която ще ти даде възможност да си свършиш работата както трябва.

— Виж ти… — промълвих аз. Започвах да разбирам. — Ще ме превърнете в поредния добър партиен другар, така ли?

Бодила се изсмя.

— Че ти и сега си добрият партиен другар. Просто не съзнаваш този факт.

Оставих вилицата в чинията, отидох в банята, изсуших се и се облякох. Обземаше ме непоносим страх. Прозирах замисъла им, виждах в какво се надяват да ме превърнат. Върнах се в трапезарията.

— Ще докажа, че е имало революция! Гражданска война!

Бодила кимна.

— Вярвам ти. И ще докажеш, че Айсхендж е бил построен от марсианци.

— От бунтовници, които са се борили срещу комитета!

Пак кимна, по устните му плъзна познатата усмивчица, сякаш ми напомняше гласно: „Какво от това?“ През всичките тези години комитетът лъжеше — бяха смазали не само бунта, но и спомена за него. Вече мина толкова време, можеха да се усмихват и да казват: „Да, точно това се случи. Вярно е. Избихме една пета от населението — почти милион души. После заличихме следите. Сега изровиха истината в Нов Хюстън, но ни е все едно. Ние пак сме си тук, всички са доволни. Никой не помни и никой не се интересува.“