Ким Робинсън - Айсхендж

— Подготвихме текста, за да го прегледате — бавно изрече Хана. — Хрумна ни, че може да станете съавтор…

— О, не, откажете се от тази идея. Резултатите са си ваши. Дори не бях тук последната година. — Погледите им ми се сториха особени, Бил пак се озърна към Хана. — Е, добре, нека това бъде моят малък сватбен подарък за вас — казах най-после, защото се сетих, че може би искат името ми под статията, за да привлече внимание. — Още веднъж ви поздравявам. Непременно ще бъда на сватбата.

Сватба. Какъв идеализъм…

В събота следобед всички се събрахме в голямата палатка, украсена с цветни орнаменти и гирлянди. Чудесен ден — безветрие, кристално чист въздух, наситено виолетово небе.

Церемонията беше кратка. Семейство Клезърт бяха кумове. Като пастор от унитарианската църква Соуза водеше службата. Бил и Хана си размениха обичайните неизпълними клетви и празненството започна. Бяха поръчали няколко каси от най-хубавото шампанско и аз охотно участвах в изпразването на бутилките. След седмата чаша се преместих в ъгъла, за да освободя място за танцуващите. Цялата експедиция се бе събрала — шестдесетина души — и повечето танцуваха под сложните смесени ритми на музиката на Ив Морис. Взирах се през отворения вход на палатката към ръба на кратера. Колко ли сватби е имало в Нов Хюстън? Оцеляла ли е по чудо някоя от семейните двойки? Не ми се вярваше… И все пак, дали не са успели да избягат някъде из хаотичните терени…

Петрини застана до мен с чаша в ръка.

— Сигурно е приятно да виждате колко добре се погаждат вашите студенти.

— Така ли бихте нарекъл отношенията им?

— Едва ли е нещо повече — засмя се той.

Разбрах, че и той е доста пийнал. Алкохолът е опиат със странно въздействие.

— В инспектората ни очаква много работа. — Изпих чашата си до дъно. — Ще започнем разкопки на всички забранени досега места, ще субсидираме университетите за целта, когато е необходимо. Може би ще успея да изкопча малко пари и за вас, ако имате желание да изясните точно какво е станало по време на онази революция. — Кимнах му съвсем сериозно. — Защо не проверите историята за подземните пещери на зелените човечета?

Още се опитваше да измисли отговор, когато Хана ме покани на танц. Тактично бе избрала по-бавна мелодия и затова можехме да кръжим кротко сред останалите танцуващи, сред общата гълчава.

— Изглеждаш чудесно — казах й.

Носеше бяла пола и синя блузка. Наведох се да я целуна по бузата и пропуснах една стъпка.

— Благодаря.

— Но не разбирам това нещо със сватбата — промърморих недоволно. — Толкова остаряла церемония, в съвременната епоха едва ли има смисъл. Очаквах да проявиш повече разсъдливост. Двойно по-умна си от Бил…

Тя се дръпна рязко и на лицето й се изписа раздразнение. В миг осъзнах какво казах. От отчаяние я поведох пак сред другите двойки.

— Почакай, Хана, моля те да ме извиниш. Изтърсих страшна глупост. Много съжалявам. Май прекалих с шампанското. — Тя кимна, но не ме погледна. — Само че ти наистина си най-способната от всички. Единствена ти никога не си съгласявала със Сатарвал и лъжите му. Тревожа се за тебе. Да знаеш, могат да превърнат в зло всичко, което направиш. Използват и победите ни също толкова успешно, колкото и пораженията. Служат си с всякакви похвати. Непременно бъди нащрек. Не им позволявай да те засмучат в системата. Твърде умна си. Твърде млада и твърде проницателна.

— Това няма да се случи, професор Недерланд. Все пак ви благодаря за предупреждението.

— Това е част от задълженията ми като твой наставник. Ти си най-добрата и искам да ти предам това, което съм научил.

Пак я целунах по бузата и тя ме изтърпя стоически. Ами да… Наставник, който се е наквасил с шампанско и натрапва поученията си в сватбената вечер. Отвратително. Ужасен от самия себе си, аз отстъпих назад. Хана ме изгледа за миг със съжаление, но от положението ме избави Макнийл, който също не беше блестящ танцьор и искаше да се възползва от бавната песен. Повлякох се замаяно към масата с бутилките.

Обърнах още няколко чаши и излязох навън. Настроението ми като че падна в пропаст. Дръпнах от главата си шлема и студът ме отрезви, но още бях потиснат. Вторачих се в бронзовото слънце и квартета от орбитални огледала. Надявах се с бягството си от Александрия да се отърва от това състояние. Нов Хюстън ми изглеждаше моят дом, истинският ми живот, моята същинска работа. Но беше все същото където и да отида. И тук усилията ми щяха да са безполезни, а животът — празен. Нямаше къде да избягам. Спомних си края на поемата „Градът“ от Кавафи: