Ким Робинсън - Айсхендж

Вече можех да разчитам само на досетливостта си. Не ми се искаше да повярвам, че няма какво да ме води. Излязох от колата и обиколих пеша всички възможни маршрути между пукнатините, за да търся продължението на пътя. Нищо. Скупчените върхове на север може би осигуряваха достатъчна защита от вятъра, за да попадна на следите там. Поне се надявах да е така. В последния час преди здрачаване карах предпазливо между процепите. Скоро започнаха да се появяват грамадни отломки като морени, попаднали не на мястото си. Намалих още скоростта и се взирах напрегнато. Виждах само покритото с чакъл поле, постепенно преминаващо във входове към множество каньони. Подкарах неуверено в един от тях. Незнайно защо погледнах към лявата му стена и там три дълбоки драскотини оформяха стрела. Разсмях се.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — казах гласно. — Тъкмо се чудех какво да правя.

Исках да продължа, но веднага се сетих, че плътните сенки на късния следобед ще ми попречат да намеря следите. Върнах се в равнината, за да имам по-добър изглед, и спрях до една от замръзналите локви. Вечерните огледала светеха като остриета на игли във виненочервеното небе. Стоплих си паница говежда супа и топях сухари в нея. После си сипах малко коняк и отбелязах положението си на картата. Нацепеното поле бе ясно очертано — същински остров сред много по-нагънатия терен. Червената точка все още беше далеч на север. Небето потъмня, огледалата се скриха зад хоризонта, напомнящ за почернели зъби. Трудно ми беше да се унеса в сън. Събудих се посред нощ със съзнанието, че току-що съм водил дълъг разговор с Ема за нещо извънредно важно. Тя ми бе казала: „Какво можеш да ни предложиш?“ Напъвах се да си спомня. Но осветеният от звездите хаос с безредните петна от сиво и черно ме разсея, от съзнанието ми изчезна и последната дума на Ема. Забравих целия сън. По същия начин губим почти целия си съзнателен живот. Стана ми тъжно за всичко, през което преминаваме, но никога не успяваме да си върнем.

Щом слънцето изгря, колата се заклатушка през каньона със стрелата. Стигнах до поредния скален лабиринт с по две-три разклонения на всеки завой. Но нищо не подсказваше друг да е минавал оттук. Върнах се при стрелата и се замислих. Разгледах в подробности картата и прецених, че и сам бих могъл да намеря пътя до червената точка. Беше на около шестдесет километра и теренът като че не беше много по-различен от изминатия дотук. Утрото отминаваше, а аз не разполагах с неизчерпаеми запаси от въздух. Бях принуден или да продължа, както мога, или да се върна.

Реших да стигна до мястото, без да се ориентирам по следите. До обяд напреднах много на север. Веднъж дълъг и широк разлом ми позволи да се движа право напред няколко километра, като заобикалях само свлачищата. Духът ми се съживи, а с него и надеждата (примесена с малко страх): може би щях да се добера до района на червената точка още същия ден.

Но бях забравил, че картите не могат да покажат всички особености на местността. А за Ауреум Хаос би било най-добре да оставят празно място с пояснение: „Това е непозната земя и никоя карта не може да я изобрази вярно.“ Навлязох в тесен процеп, който според картата ми позволяваше да продължа на север и надолу, към средата, към самото дъно на тази гигантска каменна купа…

И процепът завърши с отвесна стена. Спускаше се надолу някакви си десетина метра, само че се простираше на изток и на запад, докъдето можех да видя.

Разгневен, отново разтворих картата. И, разбира се, намерих тънката контурна линия, само дето не бях й обърнал внимание досега. Захвърлих картата с погнуса на пода. Не можех да продължа с колата.

Почти час седях и умувах. После наредих в една количка малко храна, напълних догоре бидона с вода, заредих отново кислородните резервоари на скафандъра си. Щеше да ми стигне за около сто часа. В количката сложих и картите, лека походна палатка, лампа и още някои необходими дреболии, после я избутах през въздушния шлюз на колата. Студеният въздух запълни дробовете ми, но беше дори по-топъл, отколкото очаквах. Не бях свикнал с плътна атмосфера като в тази падина.

Имах въжена стълба и голям квадрат от яркозелен найлон. Използвах стълбата, за да спусна количката. Притиснах с камъни разпънатия квадрат и пуснах другия му край да се разстеле по отвесната стена. После слязох. Платнището се открояваше отчетливо на скалата. Доволен, пак проверих пътя си по картата, пъхнах я в един от джобовете на скафандъра и задърпах количката.