Ким Робинсън - Айсхендж

Вече не ми пречеха нито тесните дефилета, нито стръмнините. Вървях на север почти по права линия. Според картата до червената точка ми оставаха петнадесет километра, така че се налагаше да побързам. Но тръгнах късно и скоро слънцето залезе. В здрача на огледалата разпънах палатката, напълних я с въздух и влязох през малкия шлюз. Хапнах припряно, сякаш се канех да продължа веднага.

Нощта беше облачна, но видях как Деймос прелетя над главата ми като зловещо знамение. Часовете се точеха бавно. Събудих се изненадан, че още дремя в зората на огледалата. Измъкнах се навън и студът веднага събуди сетивата ми. Тъкмо сгънах палатката и я сложих в количката, когато слънцето се показа над хоризонта.

Целият свят се сви за мен до тази бъркотия от каньони и картата. Такова облекчение е да се вживееш в задачата, която си поставяш. Вярваш в смисъла й, защото само той съществува за тебе. При всяко разклонение на колосалните пукнатини вадех картата и избирах посока. Слънцето напичаше и ледът по туфите жилава трева се превърна в искрящи топчици вода. Капки се стичаха от висулките по надвисналите скали, повърхността на ледените петна стана мътнобляскава и хлъзгава. Ниски боровинки и остри стръкове запълваха всеки малък процеп, учудваше ме изобилието на тези живи цветни петна. Понякога не беше лесно да свържа местността с картата заради твърде едрия й мащаб. Затруднявах се и да преценя височините и разстоянията в гъстото кехлибарено сияние на въздуха. Понякога виждах ясно на петдесетина метра пред себе си, друг път можех да огледам едва ли не целия хаос. Каквото отдалече ми приличаше на планини, отблизо се оказваше купчина камъни върху поредното било. Или пък обратното. Но следобед се покатерих на висок камък и околността отговаряше точно на изобразеното върху картата — само на пет километра от червената точка. Уверено продължих напред.

Общият наклон тук беше нагоре и тегленето на количката се превърна в тежък труд. Утринните огледала се бяха скрили, а слънцето клонеше към залез, когато седнах да си почина. Тъкмо си поех дъх видях ясен знак за отбелязване на направление, на пясъка точно пред мен. Четири плоски камъка, сложени един върху друг.

— Ура! — възкликнах възторжено.

Коленичих да огледам. Несъмнено бяха наредени от човешки ръце. Разкрещях се диво и зарязал количката, защурах се от единия край на каньона до другия в търсене на следващия знак. Нямаше такъв.

— Сега накъде? — промърморих си, обзет от желание да говоря на глас. — Никой не оставя само един знак. Къде е следващият?

Но другите или бяха паднали, или погребани под свлачище. Или пък трябваше да продължа в същата посока и едва когато пътят завиеше, щеше да е отбелязано.

Бях преуморен. В здрача едва смогнах да разпъна палатката и да пропълзя вътре. Изпих чаша бульон, набелязах на картата маршрута за следващия ден. Спах на пресекулки. Сънувах, но веднага забравях виденията си.

На сутринта се бях схванал и с мъка прибрах нещата си в количката. Но преди да тръгна, обиколих и намерих още един знак над стръмен рид източно от моя каньон. Под струпания пясък приличаше на купчинка чакъл, ала все пак го открих. Сочеше ми друго направление, но и без това в мащаб едно към милион картата не ми беше голям помощник, стигнех ли близо до червената точка. Изтеглих количката върху рида и едва не си изкълчих глезена.

— Така не бива — прошепнах си.

Възпаленото ми коляно отново се обаждаше, но сега не ми беше до това. Оставих количката при втория знак и затърсих трети. Беше от другата страна на следващото било. За жалост теренът нататък беше още по-труден. Логично. Бунтовниците биха избрали място за скривалището си в най-недостъпната територия. Мина близо час, докато извлека количката до знака. Леко увеличих притока на кислород и отново започнах да обикалям.

Поредният знак ме отведе нагоре по стръмен тесен улей, но така поне можах да изкача наклона, който приличаше на планина. Дърпах количката двайсетина крачки, после спирах да събера сили. На огрения от слънцето склон беше твърде горещо. Забелязах с изненада, че минава пладне. За миг се зачудих накъде ли ще ме насочи следващият знак и пак поех нагоре.

Стигнах почти до върха, когато забелязах катерещата се пред мен фигура. Сърцето ми задумка ужасно в гърдите, не чувах нищо друго освен пулса си.

— Ей! — подвикнах немощно, после се напънах да изкрещя: — Ей! Здравейте!

Фигурата продължи нагоре. Носеше скафандър със затворен шлем, придвижваше се извънредно бързо по стръмнината. Трябваше да побързам, за да я настигна. Пак завъртях регулатора на кислорода и се затътрих нагоре. Когато излязох от улея, учудих се, че непознатият продължаваше напред по сравнително равното плато.