Ким Робинсън - Айсхендж

Тази вечер изобщо не успях да прикрия обзелата ме възбуда. Ровичках с вилицата в чинията си, сякаш преследвах мравки. Накрая не издържах и казах:

— Ще взема една от малките коли за няколко дни и ще огледам терена на север.

Соуза и Бил се спогледаха, а Хана се намръщи.

— Възможно е някои от обитателите на това място да са отишли на север, когато са го изоставили. Не е много вероятно и не искам да преча на основната работа тук, но се натъкнах на следи и искам да проверя докъде водят. Няма да е за дълго.

— Ще е по-безопасно да изпратим група — предложи Соуза. — Имаме достатъчно хора.

— Ще го направя сам — отсякох веднага.

Вече усещах как властта развращава. Толкова е лесно! Но въпреки че бях началникът тук, другите пък имаха право да не ми се подчинят и да ме спрат. Истинската власт има сила зад гърба си. Затова добавих:

— Не се тревожете. Карал съм полеви коли на инспектората повече години, отколкото вие живеете на този свят.

— Нямаме големи запаси сгъстен въздух — обади се Бил.

— Ами пуснете машината на Джонсън отново — натъртих невежливо. — Няма да взема прекалено много.

— Там е лесно да се загубите — неспокойно каза Соуза. — По-сигурно ще е и аз да дойда с вас.

— Ще се оправя.

Очите на Хана ми зададоха безмълвен въпрос. Обърнах се към нея:

— Нищо лошо няма да ми се случи. Просто искам да огледам.

Тя кимна с нежелание. Соуза се взираше в мен неуверено. Бил се мръщеше, сякаш се колебаеше дали да даде съгласието си. Ядосах се и промърморих:

— По-добре ми помогнете да подготвим една от колите.

Соуза напълни багажника със зелени маркери.

— Оставяйте ги навсякъде. Ще чакаме обажданията ви по радиостанцията.

В небето бяха само огледалата и не можех да определя изражението на лицето му. Хана и Бил излязоха от близката палатка.

— Не би трябвало да правите това — упрекна ме тя. — Опасно е. — Озърна се към Соуза. — Редно е да го спрем…

— Ще правите каквото ви казвам! — избухнах аз.

Смутен от своята невъздържаност, обърнах им гръб и довърших приготовленията си, избягвайки да ги поглеждам. Вмъкнах се в кабината на малката кола, без да се сбогувам, и с чувството, че се държа твърде глупаво, подкарах надолу по пътя.

Лесно преминах през две ниски била и навлязох в моя каньон. Колелата минаваха почти точно по заличените коловози. Изключих радиостанцията и настроението ми устремно се възвиси до ликуващ вик. Тръгнах да търся Ема и бунтовниците! Заклех се, че ако ги намеря, ще остана при тях и никога няма да се върна.

Клиновидната долина продължаваше още четири-пет километра след мястото, докъдето бях стигнал преди. През нея се виеше пресъхналото дъно на малко поточе, тук-там запълнено със зеленикав лед. Следите се виждаха, докато стигнах в задънено дефиле. Върнах се на заден ход и при първия страничен проход отново намерих коловозите. Проклех небрежността си, но не беше станало нищо непоправимо, затова оставих един маркер на отклонението и продължих.

След прохода започваха закръглени ридове, подобни на пясъчни дюни. Не виждах никакъв път на север. Бавно следвах коловозите през неравния терен. Накрая ме отведоха в район на масивни скални блокове, разделени от тесни каньони, през които понякога можех да мина. Явно вече бях попаднал в същинския хаос. Рядко се случваше да виждам повече от километър в която и да е посока. Като че карах по разбитите улици на град от яспис и кварц, сринат до снови от катастрофално земетресение. Мудно се влачех, воден от едва забележимите отпечатъци на гуми и като че единствената причина все още да ги намирам бе, че друг път през лабиринта просто нямаше. При всеки изминат километър имаше три-четири възможни разклонения. Щом излезех обаче от поредното място без изход с увереността, че съм загубил следата, все нещо, невидимо отблизо, но странно очертаващо се отдалече, ми подсказваше накъде да се насоча. Често включвах механичния манипулатор и забивах зелените маркери в твърдата пръст. Почти не се случваше да се огледам назад и да не видя някой от тях.

По на север скалите вече не бяха толкова високи или пък дъното на дефилетата помежду им се издигаше. Накрая се изравни с горния край на каменните прегради. Вече се движех по напукано и неравно поле, заобиколено от ниски остри зъбери. Ниските ридове се виеха и кръстосваха във всички посоки, а между тях се виждаха замръзнали езерца и пясъчни наноси. Теренът беше трудно проходим за кола и следите го заобикаляха от запад, за да ме изведат на поредното плато, така нацепено, че пътят криволичеше в остър зиг-заг. Тук се натъкнах на поредното затруднение. Равнината бе изложена на вятъра, в процепите и ямите имаше ледени локви с поникнала устойчива трева край тях, а по камъните се бяха закрепили разноцветни мъхове. В тази чудата арктическа ливада нямаше как да продължа по следите. Върнах се дотам, където бях сигурен, че ги виждам, но вече ме объркваха и отпечатъците от гумите на моята кола. Все пак нито една друга посока не ми изглеждаше обещаваща. Завиех ли надясно, щях пак да изляза на напуканата равнина, а тръгнех ли наляво, връщах се в каменния лабиринт, от който следите ме изведоха. Струваше ми се най-добре да продължа право напред по платото. През последния един век отпечатъците сигурно бяха заличени от ерозията и оскъдната растителност.