Ким Робинсън - Айсхендж

Разчитаха точно на нашата безпаметност. Можеха да вместят всяко разкритие в историята си. Дори най-жестоките им мерки нямаше да се обърнат срещу самите тях, защото бяха толкова далеч в миналото. Лесно като да приобщиш един уж бунтарски настроен професор — даваш му привидно важен пост в системата, за да стане част от машината. Нека усети лекичко вкуса на властта, после сам ще се цензурира, за да вкуси още…

— Аз ще съм различен от другите! — закрещях на Бодила. — Няма да правя каквото ми кажете, за да пропълзя още по-нагоре! Ще използвам срещу вас всичко, което ми давате, кълна се! Ще съжалявате, че сте ми дали в ръцете този шанс.

А той кимаше, свел поглед, и хитрата усмивка не изчезваше от устните му. Чувах мислената му въздишка: „Отначало всички са такива.“ Изведнъж ужасът надделя в мен.

— Трябва да се махна оттук.

— Да, този град ти влияе зле. Но защо не се храниш?

Обикалях из стаята и си търсех палтото.

— Не носех ли палто?

— Не. По дяволите, Хялмар, няма ли да се държиш разумно най-после? Седни и изяж каквото ти приготвих.

Треперех.

— Ще взема едно от твоите палта. Трябва да се махна оттук.

Тръгнах към вратата.

— Хялмар, за Бога! Почакай малко — ще приемеш ли длъжността?

— Да — отвърнах. — Да, проклети да сте всички!

Бързах по булевардите като в треска. Грамадните обществени сгради надвисваха над мен, а отгоре се развяваха многоцветните флагове на комитета. Естествено е, че ми дадоха кодовете, за да намеря онова, което те искаха. Естествено е, че техните цензори ми позволиха да публикувам резултатите от издирванията си. Всичко ставаше по техния план, с тяхно благоволение и напътствия. Властта им над мен бе тежка и осезаема като огромните библиотеки, между които подтичвах като буболечка. Бясно натиках вещите си в пътната чанта и напуснах апартамента. И отново по булеварда — към великанската гара от оливин. Трябваше да избягам, преди да са ме унищожили. Минавах край хора с отпуснати и бездушни, почти мъртвешки лица. Входовете на баните зееха — същински влажни гърла, кулите от разноцветен камък блещукаха над уличните лампи. На гарата научих, че след малко към Бъроуз ще тръгне влак със спални вагони. Щеше да спре в Копратес, откъдето можех да наема кола и да се върна в Нов Хюстън. Там щях да се чувствам в безопасност. Свих се на седалката в ъгъла, стисках чантата си и се тресях, докато влакът потегли с мек тласък и потъна в нощта. След малко тялото ми се отпусна, но в главата ми всичко се въртеше. Не можах да заспя.

Каквото и да направех, нямаше да ги сваля от власт.

Кратерът Колпос не е голям (с диаметър 8 километра). Намира се в западната част на Хелас Планиция и е най-ниската точка на марсианската повърхност — четири километра под средното ниво.

Не забелязах особени промени в Нов Хюстън. Все едно бях попаднал на историческа реконструкция — „Разкопки на Марс през двадесет и шести век“. Когато изследователската работа тук завърши, навсякъде ще бъдат поставени месингови табели и ще бъде оградено с червени шнурове, за да не пипат любознателните зяпачи. Символът на унищожението, превърнат в туристическа забележителност.

Макнийл ме разведе из града. Все още сякаш почистваше с четка за зъби и разкопките почти не се бяха променили отпреди година.

Като всеки трезвомислещ практик Петрини побърза да ме посрещне със сърдечна усмивка.

— Поздравявам ви за повишението. Научихме днес, само преди няколко часа. Висока чест! Надявам се, че ще си спомняте старите си приятели, когато отидете в Бъроуз.

— Много неща ще трябва да си припомня.

Хана, Бил, Хайди и Соуза бяха в енергоцентралата. Поздравиха ме и ме разведоха сред разчистените стени. Да, тук също всичко беше готово за поставянето на табелите.

— Потрудили сте се — отбелязах мимоходом. — Но се надявах да сте свършили повече.

По-късно Хана и Бил ме отведоха на ръба на кратера, за да ми покажат докъде са стигнали с проучванията на взривовете. Доста сериозни резултати, макар че и един човек можеше да се справи чудесно, не бяха нужни двама.

— Ще се женим — съобщи ми Бил.

— Тъй ли? — Постарах се да прикрия учудването си. — Не знаех, че този обичай още се спазва. Приемете най-добрите ми пожелания.

— Предположихме, че ще се върнете скоро — намеси се Хана, — затова отложихме малко церемонията. Надявахме се да присъствате. Ще го направим тук, в лагера. В събота.

— Благодаря ви. Я ми кажете, публикувахте ли вече заключенията от проучванията си? — Двамата се спогледаха. — Знам, че би трябвало да следя как върви при вас, но в Александрия бях твърде зает и си мислех, че вече сте се погрижили за това.