Ким Робинсън - Айсхендж

Намерих го. Независимо потвърждение за съществуването на Марсианския космически съюз, в чекмедже на архива, където всеки би могъл да го открие и прочете. Същото това чекмедже бях прегледал небрежно преди няколко месеца. Толкова може да се разчита на каталозите… Повиках Шандор да дойде в стаята и го помолих да засвидетелства находката. Направихме копия от всеки документ.

— Работата ви дава твърде сериозни резултати — отбеляза той.

Написах статия, „Хроника на марсианската история“ я публикува. Никакъв отзвук.

Е, не беше точно така. Обадиха ми се Накаяма, Лебедян и някои други. Но точно тази седмица стана най-популярна теорията, че Плутон е планета, случайно попаднала по някое време в орбита около Слънцето и че мегалитът е извънредно стар — може би на петнайсетина милиарда години. Почти на възрастта на Вселената. Разбира се, това предизвика трескаво оживление и призиви да бъде изпратена нова експедиция, за да изследва най-подробно находката и да потвърди или отрече хипотезата.

Мина повече от година в усърден труд, но открих само отделни късчета. За мен бяха важни, но малцина други споделяха мнението ми. Безсмислени усилия. А вече откликвах с цялата си душа на александрийските ритми. Почти нищо друго не възприемах от света и не разбирах, че съм затънал в тези нови навици. Всяка вечер отивах в баните и не ме интересуваше с кого се виждам, в чия компания съм. Вече не търсех непременно жената, която приличаше на Ема. Понякога се срещахме и се отдавахме на секс, но някак по-умерено. Дори и най-чудатите връзки с времето губят своята мистерия.

А връзките се променят, независимо дали ни се иска или не. Веднъж познах жената в един ресторант. И двамата се канехме да си тръгнем. Стори ми се доста необичайно да я видя облечена. Тя се засмя и ми показа с жест да я последвам. Придружих я до апартамент — сигурно беше нейният — където трескаво се съблякохме (нещо ново) и се любихме в привичното мълчание.

По-късно седяхме отново облечени на леглото и гледахме през прозореца близката стена на сградата отсреща.

— От какво бягаш? — промълви жената.

Усетих стомаха си свит на топка.

— От работата си. — Пауза. — А ти?

— От същото.

Разсмяхме се. Беше по-сближаващо от всичко, което бяхме преживели един с друг. Сексът може да бъде самотен като самоубийството. Да се смеете заедно не е присъщо на Александрия.

— Е, успяваш ли? — едва изхълца тя.

Поклатих глава, както още се кисках.

— И аз — призна си жената и отново избухнахме в кикот.

После си поговорихме. И тя се занимавала с проучвания в една от библиотеките. Казах й, че прилича на Ема Вайл. Вдигна рамене. След няколко дни се срещнахме в една от баните. Жената само се усмихна и продължи по коридора. Веднъж опитахме пак. Вече нямаше смисъл.

Понякога съм толкова уморен. Ден след ден в нескончаем кръг, изпълнен с навици, за да прикрия празнотата в самата същност. Съществувам и трябва някак да запълня времето си. Това е. Замисля ли се над тази истина, трудно ми е да продължа дори с всекидневните си занимания. Чувствам се като театърмайстор, ръководещ смяната на декорите в собствената си пиеса. И в същото време съм принуден да вярвам, че това представление е истинският ми живот. Невъзможно.

Никога не съм усещал изтощението толкова тежко, както през последните си месеци в Александрия. Придържах се към навиците си от страх, но знаех, че съм загубен. Нямах представа още какво да търся в архивите и ровех наслука. Не обръщах внимание на облеклото си. Престанах да се бръсна. Ядях, без да забелязвам каква е храната. Живеех в апартамент, пълен със захвърлени дрехи и боклуци. И ако не бяха всекидневните ми посещения в баните, едва ли щях да се грижа за чистотата си. Затъвах във вцепенението и не съзнавах това — най-опасният признак.

Винаги съм се боял от лудостта. Смятам я за най-страшната болест, за ахилесовата пета на съвременната медицина. Подозирам, че съм от особено податливите на умствени разстройства. Често съм напрегнат и лесно се плаша. И трудно разбирам мотивите на другите хора за постъпките им, затова повечето време съм непоносимо самотен… Пък и имам всички телесни особености на потенциалния шизофреник — твърде голяма глава, ниско разположени уши, стърчаща коса. И лекарите посочват тези признаци.

Веднъж се озовах, седнал на стъпалата пред голямата библиотека с фасада от нефрит. Галех един от каменните лъвове и бях толкова уморен, че нямах сили да си отместя ръката. Не помнех как съм попаднал тук, къде съм бил преди това, какво съм правил от вече… не знам откога. Тогава разбрах, че няма надежда.