Ким Робинсън - Айсхендж

— Вече знаехте, че са изчезнали. Никой не оспорва факта. Предполагах, че вече сте чел обзора. Общодостъпен е.

— По дяволите! Търсех първоизточници и изобщо не се сетих за обзора… — Шандор се смути, защото помисли, че го упреквам. Побързах да си наложа спокойствие. — Комитетът сигурно е бил доста обезпокоен от изчезването на корабите.

— Вероятно. Но в обзора се твърди, че няма кой знае каква загадка. Ако повреденият от взрив кораб излезе от плоскостта на еклиптиката, вероятността да бъде намерен е нищожна.

— Но три от петте кораба са изчезнали през последните пет години преди смутовете! Освен това вече имаме документите от Нов Хюстън и паметника на Плутон.

— Да — усмихна се Шандор. — Направихте сериозен пробив. Трябва да опишете новите данни.

— Нуждая се от още факти.

— Може и да сте прав, но нека това не ви възпира да изложите мнението си пред обществеността. Току-виж, някой ви помогне да продължите напред.

И така, написах голяма статия, в която обосновах новата представа за смутовете. Подробно се спрях на всичко, свързано с Марсианския космически съюз. Наблегнах на увереността си, че бунтът и построяването на звездолет са били неделима част от събитията според дневника на Ема и че екипажът на новия кораб е издигнал паметника на Плутон, за да отбележи напускането си на Слънчевата система. Изпратих статията в „Марсианска наука“ и беше публикувана. Сега моето обяснение за находката на Плутон се конкурираше с теориите за Атлантида, с позоваването на извънземна цивилизация и всички останали измишльотини. Но никой не беше особено въодушевен. В редакцията на „Марсианска наука“ се получаваха писма с възражения, че изводите ми са прекалено смели за оскъдните факти, които съм посочил. После отново настъпи затишие. Все едно хвърлих камък в някой от каналите. Вече разбирах, че ревността пречи на колегите ми да бъдат обективни. Сигурно си мислеха, че съм получил привилегирован достъп до доскоро закрити места и сведения — а и аз не бих могъл да отрека — затова беше естествено да се отнасят с неприязън към резултатите от работата ми и да ми се присмиват.

Преживях обезсърчаваща среща в едно кафене на тротоара. Пийвах кафе от малката чашка и гледах бедняците, които се прибираха в леговищата си под зорките погледи на полицаите, застанали на всеки ъгъл. Някой бе захвърлил издание на „Джъстин“ с червена обложка на мръсната масичка до моята. Прелистих книжката. Странна смес от мисли и образи. Харесваше ми безпомощната липса на структура в текста. „Просто драскам тези бележки, за да опиша къс от живота си, потънал в морето.“ Или: „Започнах да описвам за себе си с думи тази част от Александрия, защото знаех, че скоро ще бъде забравена и ще я навестяват само онези, чиито спомени са били присвоени от трескавия град…“

Разсеяните ми занимания бяха прекъснати от млад мъж и бременна жена, застанали пред моята маса.

— Вие ли сте професор Недерланд? — попита жената.

— Да.

— Видяхме ви по новините.

Вдигнах вежди. Особено усещане е да те познаят хора, които не си виждал никога. Може би наистина ставаше нещо, предизвикано от разкопките и находката на Плутон.

— Да? — подканих я след малко.

— Аз съм вашата внучка Мери Шанън. Дъщеря съм на Хестър.

— Аха…

Спомних си, че Маги ми е споменавала за нея. Но с Хестър не се бях чувал повече години, отколкото младата жена бе живяла на този свят. И беше бременна. Явно имаха връзки с високопоставени хора.

— Това е съпругът ми Хърбърт.

— Здравейте.

Станах и му протегнах ръка. Мери го побутна и той стисна ръката ми, без да ме погледне. Разбрах, че съзнанието му е вцепенено и се уплаших.

— Радвам се да се запознаем — промърморих и неловко изтрих устните си със салфетката.

— И аз се радвам да се запознаем — изрече той.

Мери го стрелна с очи смутено и ми се усмихна.

— Скоро отново ще станете прадядо — каза тя. — Сигурно вече ми личи.

— Да. Честито.

Но как е изтръгнала разрешително да забременее, щом нейният мъж е в такова състояние? Чудех се дали и моето име не е било споменато по време на бюрократичните разправии.

— Ако не се лъжа, ще ми бъде деветият правнук.

— Не, Хестър ми каза, че Стефани е родила пак преди две години.

— Нима? Не знаех.

— Тъй ли… Е, ние скоро ще се преместим на Фобос. И решихме да ви се обадим, като ви видяхме.

— Радвам се. Както чувам, Фобос е вълнуващо място.

— Всъщност ни наредиха да отидем там. Но Хърб работи по яхтите със слънчеви платна, така че ще има с какво да се занимава.