Ким Робинсън - Айсхендж

Идеята е била чудесна — да съберат на едно място всички материали за марсианската история, да създадат Планетарен архив и да прибавят към него всевъзможни библиотеки, галерии, университетско градче. (Председателят Сарьонович май се е смятал за Александър Велики.) Александрия, столицата на паметта. Но не бих казал, че са постигнали особен успех. Парников град под купол, претъпкан с пари, на пътя от Бъроуз към Олимпус Монс и от Аркадия към Аргир, Александрия бе побрала в себе си и цял друг град — на банките и бардаците, пазарите и баните, схлупените спални и бордеите.

В самите архиви имаше сериозни пропуски, дължащи се преди всичко на смутовете. В последните дни бунтовниците бяха унищожавали всякакви документи, за да попречат на гонителите си. Затова и данните за периодите преди 2248 година бяха откъслечни. Почти толкова сериозно препятствие бе и фактът, че всяко поколение архивари е прилагало различна система за класификация, работило е с различни програми. За да проникне в базите данни, човек трябваше да е историк и в програмирането.

Зарових се в този лабиринт от документи с трескава енергия, като човек, решен да развали магия. Дни наред седях пред монитора и се борех с клавиатурата, защото повечето данни бяха записани на дискове — за руската миньорска флота (частични), кореспонденцията на Консорциума на марсианските корпорации за външните планети (досадни безсмислици), сведения за хората, споменати в дневника на Ема. Последните бяха най-интересни, защото потвърждаваха, че всички тези хора са изчезнали по време на смутовете, а за повечето липсваше и обяснение на този факт. Често явление, когато човек се занимава с документи от онзи период, но все пак беше нещо.

Омръзнеше ли ми да се взирам в екрана, минавах през парка и отивах в крилото, където се съхраняваха архивите на хартия. Тук бяха всички останали документи. Някои от тях бяха оригинали на записаното на дисковете, други изобщо не бяха попадали в компютрите. Отначало се чувствах облекчен, че мога да докосна листовете с ръцете си. Съзнавам, че ми е по-приятно да се занимавам с предмети, отколкото с факти. Но след броени седмици големите зали, запълнени от шкафове и рафтове, претъпкани с отпадъците от бюрокрацията, започнаха да ме дразнят още по-силно от компютърния монитор. Точно в тези зали успях да си изясня докрай трудността на задачата, която си поставих, а и можех да видя до какво водят неизброимите часове безсмислен труд. Разбрах и степента на хаоса, на пропуските — цели чекмеджета, шкафове, стаи с объркано подреждане, с ненанесени в каталозите документи. Бях принуден да снова между този архив и компютрите и това само усилваше раздразнението ми.

Но никъде не намирах и най-беглото споменаване на Марсианския космически съюз. Три месеца след идването ми в Александрия не бях попаднал на нищо съществено. И все още нямаше никаква реакция на писмото ми в „Марсианска наука“.

Ема е търсела. Ние ровим.

А градът се опитваше да ме погълне. В погледа ми се наби гладкото лице на младеж, задрямал с глава върху масата сред петната от разлято кафе. Същински марсиански превод на онова стихотворение от Кавафи. Сякаш бе писано точно за този град. И затова навсякъде виждах сборника с поезията му — на седалки в тролеите, на посипаните с окапали листа пътеки в парковете, на рафтовете в библиотеките. И от задната корица на всеки оръфан екземпляр тъжните очи на Кавафи зад очилата сякаш казваха: „И ученият може да се разтвори в Александрия.“ Опитвах се да не го забелязвам. До късен следобед оставах в архивите. Вечер се хранех в кафенетата около централния площад и наблюдавах бедняците, които преживяваха на тълпи около големите обществени сгради и си изпросваха по нещо от влизащите там. Нощем бях в апартамента си, празен като изключен компютърен монитор.

Една вечер погледнах календара в кухнята и се усетих, че съм преживял цяла седмица, без да забележа. Когато таламусът се претовари, не можем да съхраняваме новите спомени. Стъписан, аз се облякох и хванах един късен тролей до центъра на града. Застанах на широкия тротоар пред небостъргача, където беше апартаментът на Бодила. Горе бяха просторните му стаи с огромните си прозорци, разположени над купола. Исках да вляза във фоайето, да му се обадя с надеждата, че си е у дома и ще ме покани да се кача. Застанах пред пулта. „Алигзандър Селкирк, 8008.“ Но той би останал недоволен, че го търся от самата сграда, нали? Ако е в града, сигурно си е довел някого. А и не би го интересувало в какво настроение съм, нито че имам нужда от компанията му. Самата мисъл за това би го накарала да се държи необичайно вежливо, за разлика от нормалното му поведение. Нямаше да понеса това.