Ким Робинсън - Айсхендж

Е, държах се глупаво. Признавам.

Последната верига с най-много брънки. Точно нея си спомних в холозалата на космическия център. Бяхме на Оркнейските острови, северно от Британия, за да разгледаме гробниците и каменните кръгове в Стенис и Бродгар. Островите бяха запустели, сутрин слана покриваше поляните, защото вече започваше зимата. Помолих настоятелно Мадлен да дойде с мен на зазоряване, за да отидем през ливадите до кръга в Стенис. Местността ни напомняше за Марс. Казах на Мадлен, че я обичам, а тя ми отвърна, че всъщност не я познавам достатъчно, за да съм сигурен. Като че любовта има нещо общо с опознаването между хората.

— Знаеш за какво говоря — промълвих след малко.

— Така ми се струва. Но нали познаваш Онега, който води групата от Хелас? — Кимнах. — Хялмар, аз го обичам. От години. Моля те, не се сърди! Това пътуване беше толкова приятно…

И така нататък. Тя си тръгна скоро, имала да върши нещо в хотела.

Бродех край побитите камъни, зареял поглед към далечните езера Хъри и Стенис на запад и на изток. Тесните, неравно одялани стълбове от сива скала се устремяваха към бързо носещите се облаци. Отвъд езерото се виждаше каменният кръг на Бродгар, съвсем мъничък от такова разстояние, попаднал в петънце слънчева светлина. Свят на шистените плочи. Древните легенди твърдят, че тези стълбове и колони са селяни, заварени от светлината да изпълняват езически ритуали. Опрях чело в мъха, покрил най-близкия камък, и се разтреперих. Колко пъти ми се бе случвало, колко пъти се заричах никога да не протягам ръка към друг човек, а ето — при най-лекия признак на дружелюбие се подлъгах отново. Изобщо не се владеех. В мен имаше нещо сбъркано. Знаех си. Чувствах го.

Тогава се стремях към брак според древногръцкия идеал — две силни дървета, увили се едно в друго като двойна спирала, по-здрави с взаимната си подкрепа и сплели клони завинаги. Дори в наше време някои хора успяваха да живеят така. И аз исках. Вече започвах да разбирам защо съществуването ми е накъсано на поредица от отделни животи и че не мога да разчитам приятел или близък да остане с мен за повече от един живот. Значи никога никого нямаше да опозная истински. Освен ако откриех жената, с която да осъществя идеала си.

Но не можех. Както стоях до онзи мъхясал камък, струваше ми се, че има два вида хора. Симпатичните и общителните, привличащи се един друг за сериозни връзки, и ние, останалите — обикновени, грозновати, намръщени, чиито отношения са изпълнени с враждебност, разочарования, гняв и съжаление. Ние бяхме обречени на неуспех. И в трите си брака, и в останалите връзки полагах такива усилия, а се провалих толкова жалко…

Потънал в пристъп на самосъжаление, изведнъж забелязах десетина души от нашата група, които вървяха към мен и си сочеха камъните на Бродгар отвъд езерото. Един величествен каменен кръг, видян откъм друг, над ивица вода с метален отблясък — приказна, прекрасна гледка. Жестовете на всички издаваха вълнението им и макар да не чувах какво си казваха, разбирах ги напълно. Никъде другаде по Земята не видях по-хубаво място (не искам да я сравнявам с Марс, разбира се). Веселите туристи дойдоха при мен и някои ми махнаха с ръка. Една жена им обясняваше за древните мегалити и за астрономическото предназначение на грижливо разположените камъни. Беше затворено, срамежливо същество и през останалото време рядко говореше, но тези кръгове сякаш отприщиха красноречието й.

— Знаели са как да изчисляват момента на изгрева при лятното и зимното слънцестоене, дори са могли да предсказват затъмненията.

— Не е вярно — намесих се аз. — Тази теория има толкова общо с истината, колкото и изкуственият произход на марсианските канали. Наистина тези кръгове са грубо ориентирани спрямо Слънцето, но в никакъв случай не са били научни обсерватории. Вярвате ли в обратното, налагате собствените си схващания върху древното мислене, а така само изкривявате представите ни за миналото.

Тя сведе поглед и ми обърна гръб. Другите се почувстваха неловко. Лиших я от краткото удоволствие да се покаже компетентна. Виждах, че ме смятат за досаден натрапник, а и сам разбирах, че проявих неуместна грубост. Искаше ми се да помоля за прошка горката жена, да обясня причините за вкиснатото си настроение, но не виждах как да направя това, без да се впускам в лични подробности. Пък и тя плещеше глупости, нима трябваше да се съглася с нея?

Висока жена с кестенява коса наруши мълчанието с жизнерадостно предложение: