Ким Робинсън - Айсхендж

Другите си бъбреха за водния лед около Сатурн и за каменните кръгове, останали в Британия от епохата на неолита, но аз се постарах да не ги чувам и се взирах в сцената около мен. Поддадох се на илюзията за безмерно пространство и се опитах да почувствам мястото.

— По-големите колони са откъм северния полюс — обади се Нгуен.

— Помълчи малко и ни остави да гледаме — помолих го веднага.

Крачех из холограмата и се взирах напрегнато. Незнайният творец имаше чудесен усет за формата. Не се съмнявах, че виждам нещо, създадено от човешки ум и ръце. Изглеждаше точно като знак, оставен от съзнанието върху Космоса, също като рисунките в праисторическа пещера. Шестдесет и шест ледени стълба на около десет метра един от друг. Нещо изплува в паметта ми и аз се върнах при останалите, които разглеждаха колоната с надписа. Дълбоко врязана калиграфия, а отдолу — шестнадесет резки.

За Стоунхендж ли ми напомняше? Не… В съзнанието ми се появи образът на Стоунхендж като на пощенска картичка — невзрачно място под защитен купол, все едно го бе направил скулпторът Риналди. Пък и напречните каменни плочи му придаваха съвсем друг вид. Беше нещо различно… Затревена пустош… Мрачно море като калаена тава…

Още една нишка от спомените се прекъсна в настоящето. Сегашният миг е най-важен за сетивата, може да заличи всичко останало и това е добре, но понякога ми се иска да не е така. Дали пък не изпитвах облекчение, че не си спомням? Объркан, аз се дръпнах настрани от другите. Оглеждах тези ледени остриета, стърчащи над тъмната равнина, и остро преживявах странното видение. Приклекнах и преминах през дребните камъчета, сякаш аз не съществувах, а холографската илюзия беше самата действителност. Изобщо забравих за залата, в която се намирах, и се озовах на Плутон — на един полупрозрачен Плутон, където можех да си седя без скафандър и да дишам хладен въздух, и да се взирам в по-загадъчен и чудат мегалит от всеки, който някога се е издигал под земното небе. Страхопочитанието (чувство, което ценя и го жадувам заради редките мигове на появата му) твърде много наподобява своя братовчед ужаса, когато нахлуе като вълна в душата. И точно острието на тази смътна уплаха върна ненадейно убягващия ми спомен — ливадата над морето, тънкия сърп на Луната в небето, изпълненото със съжаление кръгло лице на Мадлен. Скочих, стреснат и развълнуван. Да, пътуването ми до Земята… картини от него се редяха подобно на наниз и всяка мигновено събуждаше следващата в паметта. Нервите ми почти звъняха от напрежение, кръвта се втурна буйно по вените ми, Плутон и Марс изчезнаха от съзнанието ми.

Притисках слепоочията си с длани, когато блеснаха светлините. Боя се, че моите колегите ме помислиха за смахнат. Не им обърнах внимание, само промърморих някакво извинение към Столуърт и Нгуен. Измъкнах се от космическия център в изненадващо ярката светлина на следобеда.

Лемнискатски острови — тези буци извънредно твърда скала са били по-устойчиви от околните пластове, когато катастрофалните изблици на вода от подземните кухини са оформяли каналите.

Помня, че прекарах почти целия полет до Земята в центрофугата. Тренирах в условията на земно притегляне, за да се подготвя за кацането и последвалите го дни. Третата ми жена Маги току-що ме бе напуснала. Не искаше да предприемам това пътуване, а аз нямах желание бракът ни да свърши така. Имахме деца, аз следвах твърдо установените си навици. Нищо, освен възможността да посетя Земята, не би ме убедило да ги разруша. Комитетът даваше подобни разрешения крайно неохотно, но аз се вкопчих в своя шанс и тръгнах въпреки ужасната депресия, оставяйки парчетиите от цял един живот зад гърба си. Отново бях в преход към нов етап, лишен от предишните привички, болезнено жив.

Разбира се, побързах да се вместя в рамките на нови установени правила в битието си. Самото пътуване беше начин на живот, спомням си го като едно цяло. Упражнявах се усърдно всеки ден и накрая вече не усещах тялото си като непосилен товар. Все още ми тежеше, но можех да се справя. Всеки ден се измъчвах на онези машини и се уморявах толкова, че нямах сили да мисля.

Една жена се занимаваше със същата упоритост, макар и не с такова мрачно настървение. Белите й дробове помпаха мощно въздуха, от всяка пора на кожата й изскачаха капчици пот. Нападаше машините с весела дързост и се присмиваше на намусената ми физиономия. „А този уред опита ли го?“ — питаше ме тя. „Още не съм“ — отвръщах и се насочвах към механичния мъчител. Говореше само за тренировки и натоварвания, а това ми допадаше. Казваше се Мадлен. Беше горе-долу на моите години — около стотина. От външността й си спомням само гъстата руса коса, вързана на опашка в центрофугата, но пусната да се рее като облак в по-слабото притегляне на общите помещения в кораба. Винаги привличаше погледа ми. И колко силна беше тази Мадлен…