Ким Робинсън - Айсхендж

— Истината е, че ви очакват още неприятности. — Забелязах как потрепна горната му устна и реших да не прекалявам. — Но знам, че откритието е добро за Марс. Можеш да се обзаложиш на това.

— Хъм…

Той ме принуди да се поизпотя от притеснение, докато го молех. Но му казах каквото трябваше и се съгласи да ми помогне.

Седях във влака за Бъроуз, притиснал чело о стъклото на прозореца. Медни облаци се пръскаха по вятъра под тъмнокафявото небе. Понякога се чувствам като тях — разпилян, разпокъсан по неумолимия ураганен напор на Времето. Знаех, че с това пътуване за мен свършва още един живот. Из целия вагон се чуваха гласове, говорещи само за поредното чудо — тайнствения паметник на Плутон. Дали означавал, че наистина е имало цивилизация в Атлантида? И че е достигнала до полети в Космоса? Мислено порицавах тези хора с необичайно за самия мен красноречие. Моля ви, стига с налудничавите измислици! И без това е достатъчно трудно! Само че именно най-нелепите хипотези щяха да никнат изобилно около това откритие, същински гъби около пръснал се мехур със спори. Беше неизбежно. А на осеяната със скали равнина Синус Сабеус някой бе разчистил обширен район и бе подредил камъните в надпис: „ПОКАЙТЕ СЕ“. Вглеждах се в буквите през смътното отражение на собствената ми глава — щръкнала черна коса, малки очички, мрачно свити устни. Как ли ме понасяше Бодила?…

Знаех защо откритието на Плутон ме засегна толкова лично. То щеше да унищожи привичния ми свят. Досега живях в среда, която успявах да предвидя, в едно разбираемо за мен затворено общество. Като всеки друг полагах много усилия да си свия гнездо от вкоренени навици, иначе животът ставаше твърде дълъг и непоносим. Щях цяло десетилетие или дори две да се ровя кротко в най-важното за мен място от марсианската история. Самите разкопки щяха да се превърнат в част от историята. А сега паметникът на Плутон връхлетя като метеорит през купола, разби всичко и ме запрати насред нов свят. Вече бродех по непознат терен, изложен на незнайни опасности.

И общността на историците, и непостоянната публика от непосветени щяха да забравят Нов Хюстън заради това несравнимо по-вълнуващо откритие… освен ако можех да докажа, че в дневника на Ема е скрито разковничето на загадката. Да убедя всички, че звездолетът, с който тя отказала да напусне Слънчевата система, е оставил след себе си този паметник като доказателство и знак за излизането в междузвездното пространство. Да внуша, че това е паметник на смутовете. Но имах нужда не само от тези кратки редове, за да заприщя потопа от безумни измишльотини. Предстоеше ми цяло разследване и планът вече ми беше ясен — щях да търся Марсианския космически съюз из архивните дебри на Александрия.

Поредната загадка. Би трябвало да съм доволен, но все още преживявах само объркване от промяната и още нещо неопределено, граничещо със страха. Може би борбата с тайните е само упражнение на способностите, които ще ни позволят да разгадаем самите себе си.

Щом пристигнах в Бъроуз, отбих се в апартамента си. Кухня в махагон и черно-зелена теракота. В хола властваше библиотеката, заела две стени от пода до тавана. Дебел сребристосив килим застилаше коридора към баня почти с размерите на хола. И спалня, запълнена от легло на подиум. Глупавият разкош на един самотен професор. Не ми се вярваше, че лично съм избирал обзавеждането. Що за човек е този Недерланд? Нищо чудно, че на разкопките се чувствах много по-добре.

Прекосих големия двор на университетското градче, мърморех си:

— Всичко на боклука, само голи стени с мазилка и дъски на пода. Книгите на купчини и един дюшек в ъгъла…

Дворът беше като издигната тераса над градския център и аз се поспрях да хвърля един поглед. Годината в Нов Хюстън бе променила изцяло представите ми за мащаби. Небостъргачите край реката, мостът, широките булеварди като спици на колело ми изглеждаха немислимо грамадни, като че творците на града бяха строили за великани. Цяла падина, превърната в речна долина, четиримилионен град под открито небе. Какво ли биха си помислили някогашните обитатели на Нов Хюстън? А какво ли щяхме да кажем самите ние преди триста години?… В миналото е било по-просто (съзнавах, че това не е вярно). Само че нашето съзнание се оформя през юношеството и повече не се променя, колкото и дълго да живеем.

— Хайде, изкопаемо — подхвърлих си, а статуята до мен сякаш ме гледаше със съчувствие. — Хайде, пещерно човече, върви да зяпаш онзи леден кръг.