Ким Робинсън - Айсхендж

Ходех по ръба на кратера, а буреносните облаци с цвят на шоколад се носеха на север и светкавици като дебели разклонени дървета се редуваха с ивици масленожълта светлина. После облаците се разстлаха като намачкано одеяло по цялото небе и превърнаха следобеда в нощ. Долу моят екип работеше в мъртвия град, а в съзнанието ми звучеше Адажио за струнен оркестър на Самюъл Барбър. До основната сграда на енергоцентралата Хана и Бил разгорещено обсъждаха нещо. Изглежда повече бяха заети със себе си, отколкото с работата. Спуснах се по гънките в застиналата лава до Копиевидния каньон, влязох в наземната кола и седнах вътре.

Може би Ема Вайл бе седяла точно на това място някога. Било е през нощта. Бавно са се промъквали с угасени фарове по виещия се път, а отляво склонът на дефилето се спускал стръмно надолу. Артилерията на щурмоваците унищожавала последните огнища на съпротива. Електромоторите са работели безшумно, а и във все още зараждащата се тогава атмосфера е било невъзможно да се използват хеликоптери. Но вече качените на ръба оръдия с топлинно насочване се прицелвали и стреляли. Някои от колите се пръскали на парчета, други застивали повредени, а трети — с изключени двигатели, продължавали надолу… към свободата.

Не се съмнявах, че някои от бегълците са били убити. Но в тази кола не намерихме останки. Ако полицаите са прибрали труповете, щели са да приберат и документите. Същото биха направили и бунтовниците. И щом ние открихме документите, значи никой не е отнасял мъртъвци от колата. Значи взривът, който я е повредил, не е убил хората вътре. Или поне така ми се искаше да е било. Седнал на смръзналата се напукана пластмаса, аз исках да почувствам какво се е случило на Ема. И във виденията ми тя оставаше жива. Нямах усещане за смърт в тази кола. Може би е живяла само колкото да изпълзи навън и сега тялото й беше едва на метри под мен. Не. Детекторите на метал биха открили скафандъра. Избягала е към хълмовете. Моята Ема не е загинала.

Извадих малката снимка, която носех в джоба на скафандъра, и я разгладих върху крака си. Тръгнали са към района на хаотичните терени, където лесно биха могли да се крият и досега. Дали пък Ема е още жива и се занимава с биогеоценозата на любимата си планета?

Изведнъж ми хрумна, че ако е така, мога да я намеря.

Метеоритни кратери. С диаметър около 2000 километра, падината Хелас е най-големият метеоритен кратер на Марс.

Скоро след това научихме за находката на Плутон. Стриклънд слезе при нас в града да ни съобщи новината. Разкопавахме център на съпротивата, бомбардиран до пълно унищожение. Двамата със Соуза закрепяхме въжетата на крана към опорната греда, от която току-що бяхме почистили пясъка.

— Доктор Недерланд! Хана! Има съобщение от Бъроуз.

Той скочи при нас в разчистеното подземие. Зяпнахме го учудено, а той се изпъна като полицай в стойка „мирно“.

— Какво толкова е станало… — промърморих аз.

Хана надникна отгоре и Бил вдигна поглед към нея. Чак тогава забелязах, че прелива от радостна възбуда.

— Намерили са паметник на Плутон. Миналата година Съветът на външните планети изпрати първата експедиция. Току-що са стигнали до Плутон. Открили някакъв паметник. Големи правоъгълни късове лед, изправени в кръг. На пръв поглед били доста стари…

— Но това е невероятно! — ахна Хана.

— Знам! Иначе защо ще тичам и ще крещя като луд?

Бил седна на земята и увеличи притока на кислород към лицето си.

— Това звучи налудничаво — обади се и Соуза. — Сигурно някой се е…

— Върнете се в лагера и вижте сами — предложи Бил. — Изпратили са снимки.

Зарязахме си работата, сякаш изведнъж бе загубила всякакво значение, и се запътихме към лагера. В голямата палатка вече имаше тълпа, вдигаха оглушителна врява. Никога не бях чувал такъв шум тук. Пробих си път през гъмжилото и се вклиних в групата, скупчила се около най-голямата работна маса. Предаваха си няколко снимки от ръка на ръка. Пресегнах се мигновено и отмъкнах една.

— Ей! — кресна жертвата ми, но аз вече бях обърнал гръб на жената и побързах да отида в трапезарията.

Малка снимка и… като че в черно-бяло. Черно небе, сивкава равнина от реголит с ниски, наслагащи се метеоритни кратери и в среден план кръг от прави бели блокове. Някои бяха тънки, други — дебели и масивни. Осветяваха ги монтирани от едната страна прожектори и пет-шест от колоните сияеха ослепително, сякаш бяха огледала, уловили слънчевата светлина. Човешките фигури в тромави белезникави скафандри стигаха едва до една пета от височината на тези странни колони. Хората бяха отметнали глави назад, може би се взираха в най-близкия бял стълб. Не можах да определя на око диаметъра на кръга — около двеста или триста метра. Малък кръг от камъни (бели камъни?!)… на Плутон.