Ким Робинсън - Айсхендж

Минаващите студенти се обръщаха за миг към мен и се отдалечаваха равнодушно.

Разбира се, в канцеларията на факултета всичко си беше същото. Люсинда и Кори ме поздравиха и ми дадоха моята поща. Често си мислех, че хората от факултета са като семейство — секретарките заместват лелите, колегите са свирепите братя и сестри, а студентите играят ролята на децата. Колко по-близки ми бяха от моето биологично семейство! Деца, внуци, правнуци, пра-пра… и така нататък. Вече не знам докъде се простира потомството ми. Не съм виждал никого от тях от десетилетия. Повечето живееха по астероидите или още по-далеч, където Съветът на външните планети допуска пълна анархия. Всъщност замисли ли се човек, кръвта не се оказва чак толкова по-гъста от водата. Но тук, в познатите кабинети, Люсинда веднага ме попита как вървят разкопките, докъде са стигнали Бил и Хана и кой е бил последният повод за мрънкането на Соуза… а какво мисля за това забележително откритие на Плутон?

— Радиопредавател на извънземни — сериозно изрекох аз и те се ухилиха.

Така разбирам семейството.

Всичко в пощата ми беше пълен боклук, ако не смятам дългото, писано на ръка послание от моята бивша трета съпруга. Бореше се с пристъпите на паника, редуваща се с убийствено равнодушие, а това писмо беше част от предписаното й лечение. Съчинявала го цял месец и все едно четях дневника на някой зомби. „Разходих се край канала. Ледът беше дебел и напукан от камъните, които хлапетата хвърлят.“ Горката Маги… Оставих листовете настрана с намерение да дочета писмото друг път. Пишеше скучни писма дори когато беше добре.

В голямата прожекционна зала на космическия център ме чакаха Люис, Столуърт, Нгуен и още неколцина, които не познавах.

— Пускай! — подвикна Нгуен на техника.

Мрак. После над пода се появи тъмната равнина, която вече видях на малката снимка. Гъсто осеяно със звезди небе замести куполовидния таван. Слънцето беше само два-три пъти по-ярко от Сириус и висеше ниско над хоризонта.

— В единия си край Айсхендж е на петдесет метра от географския северен полюс — подхвърли Нгуен.

— Айсхендж ли?

— Така го наричат.

— „Хендж“ означава кръгъл земен насип — възразих аз.

— Да, но правят аналогия със Стоунхендж — весело вдигна рамене Нгуен. — Освен това колоните са поставени по ръба на нисък кратер, така че се издигат на около два метра над равнината. Значи можеш да наречеш този ръб „хендж“.

— Нелепо е.

— Е, къде е? — попита Столуърт.

Няколко пъти бях работил с него по проблеми в датирането на находките. Това беше неговата специалност.

— Холозаписът е направен от Артър Гросджийн, главния планетолог в „Персефона“. Показва ни как самите те са приближили мястото. Вижте как подскача хоризонтът. Ей сега ще се появи, право пред нас. Сега в северното полукълбо на Плутон е лято и мегалитът е осветен постоянно. Тихо, ето го!

Но тъкмо в този миг Столуърт заговори:

— Появата на такова множество кратери би трябвало да отнеме милиарди години. Как е възможно планета, отдалечена от всякакви метеорни потоци и астероидни пояси, да е надупчена с толкова кратери?

— Няма общоприет отговор — отвърна Люис. — Според една от теориите Плутон е бил спътник на някой от газовите гиганти в системата и след като си отнесъл порцията тежка бомбардировка, бил изхвърлен на далечна орбита от преминало наблизо друго голямо тяло.

— Кое? — учуди се Столуърт.

— Не знам. Питай Великовски. — Люис се засмя. — А Маунтджоув твърди, че образуването на кратерите е започнало преди петнадесет милиарда години и Плутон е планета, някога принадлежала към една от най-ранните звездни системи.

Над хоризонта изведнъж се появиха десетина точки — звезди, постепенно превърнали се в бели кули. Млъкнахме. Колата, на която беше холокамерата, подскочи върху ръба на почти изравнен с повърхността кратер. Скоро вече виждахме целия пръстен от колони. С доближаването му моето сърце туптеше все по-болезнено. Колата премина между два ледени стълба и се насочи към центъра на кръга. Но повърхността на реголитната равнина беше непокътната. Нима след издигането на такъв паметник не биха останали някакви следи?

Средната височина на ледените кули беше десет до петнадесет метра, а широчината — два до три. Но някои бяха значително по-големи. Три колони имаха триъгълно сечение, а не правоъгълно. Една от по-масивните се бе пречупила почти в основата си и бе паднала към средата, пръскайки се на десетки ръбести бели парчета. Холокамерата се насочи към тези останки и когато спря, аз отидох в ъгъла на залата и се озовах до кръста в призрака на ледена буца.