Ким Робинсън - Айсхендж

Но дори през ум не ми мина, че се влюбвам. А и как бих могъл? Чувствах се изтощен, гадеше ми се от самата мисъл за нови преживявания. И колко ли пъти може да се случи това в един човешки живот в края на краищата? Не е ли любовта сред способностите ни, които се изчерпват, изтичат подобно на вода от подземно езеро? А Мадлен не допускаше сближаване (това също ми харесваше). Разговаряхме часове наред, докато тренирахме. Тя ме научи да скачам на въже. Разказахме си своите житейски истории. Бе помогнала в организирането на пътуването — отиваше за трети път на Земята. Всеки ден се упражнявахме, накрая рухвахме и дишахме тежко в гъстия като супа земен въздух. Може би газовият състав на земната атмосфера има особено въздействие върху мозъка, защото усещах как същото нещо ми се случва отново, въпреки че се подтиквах да мисля трезво. Плашещо е да разбереш колко са безпомощни хората пред самите себе си! Казваме си: „Аз се разбирам, ще се променя, ще се овладея, ще се пазя.“ А после при всеки стрес се държим така, както е заложено в нашия характер още от самото ни раждане, в характера, скрит дълбоко под нашето „аз“. И аз се влюбих безпомощно, сякаш ме повали заразна болест.

Струва ми се, че бях симпатичен на Мадлен. Преодолявах тежестите, защото исках да бъда доволен от тялото си, отбягвах да се обръщам към множеството огледала в залата на центрофугата, за да не виждам зачервените си бузи и щръкналата си черна коса. Жалко, че човек не може да промени и образа си с тренировки. (Суетността си отива трудно от съзнанието. Дори и когато прехвърлим първите две столетия, ценим лицата си, сбръчкани като корубата на костенурка, защото изразявали нашия опит и помъдряване, били история на емоционалния ни живот. А тогава бях само на сто години и изглеждах съвсем млад.)

Паметта съществува в малки затворени вериги от случки. Ето следващата връзка от брънки в спомените ми — излизаме от совалката на площадката за кацане сред пустинята. Всички в групата се чувстват като колумбовци. Въпреки цялата подготовка се усещах твърде тежък, а слънцето ме заслепяваше. Струваше ми се, че небето гори. А синевата… нямаме такъв цвят на Марс, но съзнавах, че някаква част от мозъка ми веднага разпознава това синьо.

Откъслечни мигове от обиколките ни — Мадлен ме водеше по пътеки над Мачу Пикчу; смеехме се на сериозните статуи на Великденския остров; някакъв екскурзовод се учудваше на знанията ми за поредната историческа забележителност. Макар да бях научил немалко за руините на Земята, пак зяпах с отворена уста и се опитвах да видя всичко едновременно като останалите в нашата група. Сигурен съм, че приличахме на миньори от астероидите, дошли след много години в Бъроуз.

Още една, по-голяма верига. Една вечер бяхме в Ангкор Ват, двамата с Мадлен се катерехме по стъпаловидните стени на храмовете под бледо мъждукащите звезди. Застанахме на обвит с бръшлян покрив сред тъмната джунгла и аз видях познато изражение на лицето й. Тъкмо я прегърнах и доближих устните си към нейните, когато насекомо с големината на юмрука ми прелетя между нас. Отскочихме, препънахме се и избухнахме в смях.

— Божичко!…

— Какво беше това?

— Не знам — каза Мадлен, — но пък беше грозно!

— Няма спор. Да не е водно конче?

— Как да го позная?! Дано няма много като него наоколо.

— Дано.

— Радвам се, че нямаме такива грамадни буболечки на Марс.

— И аз. Може да те уплаши до смърт.

Засмяхме се, после все пак беше време и за прегръдката. След няколко минути тя прошепна:

— Но не можем да го направим тук. Тези буболечки ще ни изядат!

Върнахме се в хотела и отидохме в нейната стая.

Отчетлив спомен от Персеполис — крачех по неизброимите хектари натрошен камък и се чувствах като Тамерлан. Опивах се от неподправения досег с миналото, а Мадлен ми каза:

— Когато съм с тебе, сякаш виждам това за пръв път.

Но във Флоренция се присъединихме към друга група от университета в Хелас. Техният екскурзовод и Мадлен се оказаха стари приятели. Дали стана точно така? Двамата излязоха да се поразходят из града. Защо пък не? Ревността е толкова глупава. Вероятно ми липсва умението на повечето хора да контролират чувствата си. Флоренция ми напомняше за Бъроуз с пожълтяващите си камъни, с реката сред извивките на хълмовете, с мостовете си. Вървях по тесните улици, а в корема ми сякаш бе попаднал един от мраморните пиедестали наоколо, превивах се под тежестта му. Свирепата жега се стоварваше на тласъци отгоре ми, изгаряше врата ми, едва издържах на тежкия влажен въздух. Мярнах Мадлен и нейния приятел в една пресечка, бяха спрели да си купят от местния сладолед. Омръзна ми и да гледам просяците наоколо, прибрах се в стаята си и се заслушах в пронизващата душата меланхолия на „Спомен от Флоренция“. Забравих за етруските, за италианския Ренесанс, у мен остана само трепетът от този секстет… Можеш да превърнеш и злочестините си в естетическо преживяване. Всеки се опитва да го постигне и сигурно има защо, но не вярвам да е от голяма полза. Така само запомняш по-добре, но не се чувстваш по-малко нещастен.