Ким Робинсън - Айсхендж

— Хайде да разгледаме Бродгар отблизо и да видим Кометния камък.

Те тръгнаха по брега на езерото, наобиколили „специалистката“, без повече да ми обръщат внимание. Само високата жена ме изгледа отровно през рамо.

Пак останах сам и закрачих из заскрежените туфи от мъртва сивозеленикава трева, още по-потиснат отпреди. Не исках да остана на това място, но не измислих и повод да си тръгна, нямах и къде да отида. Обгърнах с ръце прояден от мъха побит камък и зареях поглед в разкъсаните сиви облаци над мен, а белезникавото небе ставаше бледосиньо с наближаването на залеза. Около краката си виждах малки цветчета, шарени петънца, пръснати между камъните и храсталаците. Вече наистина се чувствах твърде особено и няколко пъти ритмично блъснах чело в камъка, за да се отърся от това настроение.

Премръзналите ми ръце имаха цвета на небето. Над закръгления хълм отвъд западното езеро висеше тънкият лунен сърп. Мразовит ветрец повяваше откъм тъмносребристата вода и аз усетих, че ми е студено. Преди четири хиляди години незнайни хора бяха издигнали камъните, за да увековечат странното въздействие на тази местност и своя живот тук. Знаех четири хиляди пъти повече от тях, но животът ми не ставаше по-малко суров от това. Слънцето се спускаше зад отсрещния каменен кръг и островчетата, езерото, голите хълмове в далечината излъчваха собствено сияние под тъмното небе. Уплаших се от суровостта им.

Най-после се насилих да се върна в старата странноприемница. Дълго седях пред камината и си стоплях ръцете, но студът не искаше да изчезне от тях.

Jokulhlaps — тези ледникови изригвания са типични за Исландия, където подземните водни маси, нагрети от действащите вулкани, стапят ледената покривка и рукват в катастрофални наводнения.

Вече ми е ясно, че съм подценявал паметта си. Събитията се трупат в нея и постепенно изчерпват естествения й капацитет. Каквото е останало от далечното ни минало, се сляга под натиска на последващото, припомнянето става по-трудно и накрая престава да се подчинява на съзнанието. Но спомените остават. Умението да ги извикваш изисква особен вид умствени способности. Когато се оплаквам от слабата си памет, аз всъщност ругая собствената си тъпота.

А случайните изблици на спомени са безполезни. Отприщено от случаен повод, миналото нахлува в съзнанието като поредица от образи, които сами сме си сътворили. Затова виждаме не истинските случки, а част от себе си. Приятни мигове, само събуждащи мъката по изгубеното време.

В промеждутъците, когато преминаваме от един живот в друг, сме най-уязвими към преживяното.

Когато надхвърляме естествената продължителност на живота си и навлизаме в столетията, приличаме на алпинисти, поели нагоре по склона на Олимпус Монс. Ние напускаме пределите на атмосферата. И трябва да си носим сгъстен въздух.

Не знам какъв съм.

Валес Маринерис — малко по на юг от екватора има поредица от свързани помежду си огромни каньони. Простират се на четири хиляди километра от източния край на Тарсис до ниските райони от хаотичните терени.

И Подкомитетът по планетарна организация, и Ректорският съвет на университета, и Планетарният инспекторат единодушно ми отказаха разрешение да работя в библиотеките на Александрия. Подозирам, че Сатарвал имаше пръст в този отказ — възползваше се от силното си влияние в Бъроуз. Затова пак отидох за помощ при Бодила. Получих я. Знаех, че е лошо дългът ми към него да нараства, но нямаше друг начин да си свърша работата.

По време на дългото пътуване с влака на запад седях до прозореца в почти празния вагон. Чух шум от детска игра в предния вагон и надникнах. Беше момче на около десет години, което пускаше пластмасови самолетчета към родителите си. А в другия край на салона се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Момчето не се смущаваше от любопитството им и спокойно отиваше да си вземе самолетчетата под жадните им погледи. Стана ми неудобно заради него и се върнах на мястото си. А влакът се плъзгаше край източния ръб на Еос, после през каньона Копратес. Беше грамаден и за миг ми се стори, че летим. Дъното на пропастта профучаваше на километри под нас, а на север отсрещната му стена сякаш образуваше самостоятелен хоризонт, като че Марс се въртеше насреща ни в гигантска приливна вълна. Все едно пътувахме през оптическа илюзия и вгледах ли се за няколко секунди, завиваше ми се свят. А и времето участваше в това нападение срещу моите сетива. Високи облаци се трупаха в прашното небе, а залезът събираше цветове, твърде пищни дори за най-екстравагантното изкуство. Само че природата не признава естетските задръжки и лилаво, розово, бледо и чисто зелено изпъстряха небесния купол, който неуловимо преминаваше от оттенъците на малиновото към къпиновото. Най-сетне слънцето се скри и в здрача, осветяван само от орбиталните огледала, влакът запълзя нагоре по склона — същинско влакно от водорасло сред голия пуст свят. Включих малката лампичка над креслото и почетох, после зяпах през бледото си отражение към каньона.