Ким Робинсън - Айсхендж

От будката във влака си купих книга със заглавие „Разгаданите тайни на Айсхендж“ от някой си Теофилус Джонс. Първите думи в увода гласяха: „Нека подходим разумно към това откритие“, което ме накара да се разсмея с пълен глас. Прелистих нататък. „Освен това учените от академичната школа пренебрегнаха всички признаци, че находката е извънредно стара, с цел да я обяснят като творение на съвременната ни цивилизация. Вероятно предпочитат тази версия пред другата, към която фактите ни насочват недвусмислено — че вече разполагаме с доказателства за космически полети още в праисторическите епохи. Подобни доказателства са пръснати и по цялата Земя — от Стоунхендж до Великденския остров. Айсхендж е съграден именно от тази древна култура, чийто език е бил санскрит и схемите на чиито космически кораби могат да се видят по стените на храмовете на маите. Дупчиците по ледените монолити показват дълго бомбардиране от микрометеорити, а един е ударен и начупен от по-голям метеорит — почти невероятно събитие, показващо категорично, че се минали безброй хилядолетия, докато се случи.“

Атлантида като лоно на тази праисторическа технология… Санскрит като математически код и в същото време като праезик… Тибет като убежище на древната мъдрост… Изгубеният континент Му… „Космодрумът“ на платото Наска… „Великата пирамида“ в Иос… В тази книга бяха събрани накуп. Четях я, а в мен странно се сливаха удоволствието и гневът. Вярно, отявленото й скудоумие ме насърчаваше. Моето обяснение на явлението не бе застрашено от подобни глупости. И все пак дългото ми писмо, обясняващо връзката между мегалитите и експедицията на Давидов, разкрита в дневника на Ема, бе публикувано в „Марсианска наука“ без никакъв коментар. А в будката на влака имаше десет екземпляра от този набор евтини измислици, съшити с бели конци!

Захвърлих книгата на масичката и пак се загледах през прозореца. Сега и огледалата се спускаха към хоризонта, повтаряха истинския залез в приглушени оттенъци на бледомораво, маслиненозелено и опушен тюркоаз. Когато огледалата се скриха зад оставащата все по-назад стена на каньона, небето изведнъж потъмня. Грамадната пропаст изчезна в мрака до мига, в който Деймос (или Ужас на древногръцки) изскочи над западния хоризонт като факел. Луната с обратна посока на орбитата… Облегнах чело на стъклото и депресията се спусна върху мен като дългите сенки по дъното на каньона.

Винаги съм се страхувал, че някой от тези пристъпи просто няма да отмине, че ще промени биохимическите процеси в мен завинаги и ще ме натика в неизлечимата боязън от живота. Познавам мнозина, които изпадаха във вцепенение за години наред или изобщо не излизаха от това състояние до смъртта си. Заболяването се среща често сред достигналите моята възраст. Престават да виждат какъвто и да било смисъл в живота и макар че още мъждукат, самата биохимия на техния организъм се променя, изпадат в съноподобно безразличие за десет, двадесет, тридесет години. Някакъв комедиант го нарече „болестта на Рип ван Уинкъл“. А медиците използват термина „затихване на емоционалните функции“. Само че така и не успяват да обхванат всички причини. Веднъж или два пъти ми се случи да изпитам тази потиснатост, ужасната вялост и равнодушие. Както аз си го представям, това е преддверието към неизлечимия страх от живота. Затова се впускам толкова пламенно да изпълнявам замислите си. Знам, че е от уплаха. Невъзможно е да оцелееш в свят без смисъл! Но толкова често изглежда, че точно в такъв свят сме обречени да останем! Когато се разминавам с изпадналите във вцепенение, които някой друг води по улицата, или ги виждам седнали на прага като зомбита, извръщам се на секундата, защото не съм сигурен дали няма да ме убедят с поглед, че са прави. Но що за живот е техният… Привикват ги да се обслужват сами и ги оставят да се влачат като просяци. Или ги прибират в специални лечебници с по-примитивна програма дори от детските градини. На други помагат приятели, роднини или домашни лекари. Останалите умират.

А онези, които навреме усетят, че се плъзгат надолу по склона, се преместват в Александрия.

Защото Александрия е град на сетивата и тук човек може да живее само с тях, без да се осланя на съзнанието си, въпреки присъствието на всички библиотеки и архиви. Осъзнах това отново, щом излязох през гарата на широкия централен булевард. Сякаш някаква част от мен се пробуди за нов живот. Градът е разположен в западния край на Ноктис Лабиринтус и тъй като е почти в най-високата точка на Тарсис (единадесет километра над средното ниво на повърхността), все още е защитен с купол. Парниковият въздух е топъл и изобилства на аромати. А всяка обществена сграда в сърцето на града се отличава от останалите по особения вид камък, вложен във фасадата. На всеки ъгъл изненада причаква очите. Минах край небостъргач от пурпурен мрамор, после друг от розов кварц. И двата служеха за опорни колони на купола и върховете им се сливаха по цвят с небето. Зданията на архивите предлагаха на погледа серпентина, халцедон и яспис. Полицейското управление представляваше квадратна кула от обсидиан, отразяваща околните постройки. А в централния парк бяха баните от корал и оливин, от тюркоаз, нефрит и кварц. Но аз минах напряко през парка и се загледах само в марсианските боровинки и японските ели. Пристигнах в университетското градче, чувствайки се особено благочестив. Сигурен бях, че са ми приготвили стаите в пансиона за гостуващи учени, но се поколебах, защото вече се поддавах на градската магия. Защо пък да не се отбия в някоя от баните, може би точно от това се нуждая? Отърсих се от съблазните и се качих с асансьора до терасата на покрива. На запад трите големи вулкана се издигаха над хоризонта като върхове от съвсем друга планета — аз бях сред мрак, а те в ярко слънчево сияние от средата нагоре. Най-северният, Аскреус Монс, беше и заснежен. Сърцето ми сякаш запълни изцяло гърдите ми и веднага познах чувството — Александрия…