Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Разумен план — одобри Цвв-панав. — Иди да провериш дали е свършил работа.

— Подчинявам се — рече старейшината и изчезна.

Цвв-панав втренчи поглед в записващото устройство.

Нека хората-завоеватели да преследват останалите бойни кораби от Формби чак до Оакканв, щом им се е приискало. Но той не желаеше да се навъртат около неговите щурмови сили. И най-вече да са в близост до бойните кораби в място на среща номер пет. Беше положил значителни усилия да скрие от Върховния командир Прм-жевев намеренията си относно предназначението на тези кораби — нямаше никакъв интерес то да става достояние на хората-завоеватели.

Старейшината се върна.

— Съжалявам, Цвв-панав. Мрачанците казаха, че корабът на хората-завоеватели е променил курса си към място на среща номер пет.

Цвв-панав едва се сдържа да не изругае.

— Поне знаят ли кога ще пристигне там?

— До един тентарк — отвърна старейшината. — Малко по-дълго, ако напускат тунелната линия, за да използват детекторите си.

Почти вълшебният метод за засичане на кораби в междузвездното пространство. До няколко завъртания се надяваше да изтръгне този метод от мрачанците.

— В такъв случай решението се налага от само себе си — заяви Цвв-панав. — Работата трябва да бъде приключена преди пристигането на кораба на хората-завоеватели.

— За по-малко от един тентарк? — облещи се в него старейшината. — Но…

— Не желая да чувам възражения — прекъсна го Цвв-панав. — Нито пък извинения. Ние сме Дхаа’рр и можем.

— Разбрах, говорителю Цвв-панав — сведе глава старейшината.

После изчезна.

— А ако не успеят? — попита притихнало друг старейшина.

Цвв-панав втренчи поглед в него. Беше много възрастен старейшина, вероятно е бил воин още по времето на Третата война на старейшините преди петстотин цикъла. Войната, с която бе започнало подкопаването на дхаа’ррския суверенитет, предателството спрямо идеалистите от ембрионичното Седалище на Върховния вожд.

— Те ще се справят — отвърна той. — Защото знаят, че с победата над хората-завоеватели ще върнат старата слава и мощ на клана Дхаа’рр.

— Може би — помръдна с език старейшината. — Ще видим.

Храната, донесена от един мрачанец, бе изядена отдавна, чиниите бяха отнесени от друг мълчалив пазач и сега не оставаше нищо друго, освен Кавана да се изтегне на койката и да забоде поглед в тавана. И да се терзае с въпроса кога мрачанците смятат да ги премахнат.

— Стените взеха да изстиват — каза Бронски. — Сигурно се стъмва.

Кавана отвори очи и втренчи поглед в отсрещния край на килията. Бронски също се бе изтегнал на койката и наблюдаваше Колчин, който продължаваше да ровичка в ключалката с ядно изражение.

— Мисля, че си прав — рече той на бригадира.

— Трябва да е към единайсет и половина — подметна Колчин, без да вдига глава.

— Откъде знаеш, по дяволите? — попита го Бронски.

Колчин повдигна рамене.

— Имам силно развито усещане за време.

Бригадирът изсумтя и млъкна. Кавана притвори очи.

Разбираше защо Бронски е раздразнен, но смяташе, че в подобна ситуация е най-добре да се приеме неизбежното. Тъкмо Бронски бе открил двете миниатюрни камери, поставени от мрачанците в противоположните ъгли на помещението. Не беше никак трудно да изключат монтираните в тях микрофони — вероятно за голямо неудоволствие на същите тези мрачанци, — но камерите и лещите им се оказаха изработени от много твърд материал и единственият начин да ги блокират, за да може Колчин да продължи работата си, бе да преместят койките си в тези ъгли и да се изтегнат пред камерите.

Което правеха вече близо два часа. „А служат на отечеството и онези — цитира наум Кавана, — които лежат и дремят“.

Някакво движение в другия ъгъл на стаята привлече вниманието му, той отвори очи…

… и дъхът му секна. Ето го пак. Движеше се бавно под тавана, забележимо само когато преминаваше на фона на по-тъмните камъни.

— Бронски? — прошепна той. — Таванът.

Бригадирът го стрелна с очи, забравил в миг раздразнението си. След това небрежно извъртя глава встрани.

Привидението сякаш не забеляза движението му. Изглежда, вниманието му бе погълнато от Колчин, който продължаваше да човърка с парчето тел в деликатния механизъм на ключалката.

— Интересно — отвърна шепнешком Бронски. — Вземам си думите назад, Кавана. Не си полудял.

— Благодаря — отвърна Кавана. Привидението продължаваше да се рее във въздуха и да наблюдава Колчин. — Какво мислиш, поредният мрачански номер?