Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Командир Кавана? Командир Кавана!

— Чувам те, Макс — отвърна той шепнешком. Усещаше пулсираща болка в левия си крак и се пресегна да го опипа. Миг след това изстена от болка и отвори очи.

— Тихо, моля те — предупреди го Макс. — Счупен ли е?

— Да, със сигурност — успя да промълви Фелиан през стиснати зъби. След това завъртя глава и се ослуша — звукът от кораба, предизвикал това безумно спускане по склона, бе изчезнал.

— Тук ли са? — попита той.

— Да — потвърди Макс. — Преброих пет различни гласа, може и да са повече.

Фелиан се намръщи.

— И не бяха човешки гласове?

— Не.

Фелиан внимателно се обърна на една страна. Намираше се почти в долния край на поляната до едно дебело повалено дърво, което вероятно бе виновно за строшения му крак. Над дървото имаше гъст храсталак, който го скриваше. Но от всички други страни бяха съвсем на открито.

— Можеш ли да се движиш? — попита Макс. — Два метра по-надолу има по-голям храст.

Фелиан направи безуспешен опит, но само след няколко сантиметра мъчително пълзене бе принуден да се откаже.

— Не мога — изстена той и обърса потта от челото си. — Много ме боли.

— Поне знаеш ли какво е счупването?

— Нямам представа. Но е доста лошо.

Макс мълча близо цяла минута. Фелиан вече чуваше гласовете съвсем ясно.

Наистина не бяха човешки.

— Командире, мисля, че нямаш друг избор — рече накрая Макс. — Каквото и да правят тук зхиррзхианците, миротворците най-вероятно ще решат, че и да е имало оцелели, те са били пленени, и няма да дойдат насам. Дори да успееш да намериш аптечката, вътре едва ли ще намериш нещо, което да помага за счупен крак.

Фелиан съвсем бе забравил за аптечката в раницата. Изглежда, бе изпаднала при търкалянето им надолу. Той се огледа, но не я забеляза никъде.

— Това са само твои предположения.

— Съжалявам, но не виждам друга възможност.

Фелиан въздъхна. Толкова за грандоманския му план да помогне сам на сестра си. Сега най-вероятно щеше да свърши като зхиррзхиански пленник.

— И аз съжалявам, Макс — каза той, после си пое дъх и викна: — Ехей! Тук сме!

Парлимин Вандайвър бе по средата на третата чаша чай, когато вестта най-сетне пристигна.

— Ах! — възкликна Паалликко, загледан в монитора. — Най-сетне. Да, парлимин Вандайвър, лорд Кавана и офицер за свръзка Бронски наистина са били на Мра. За съжаление обаче преди няколко часа са отлетели за Мра-миг.

Вандайвър преглътна една ругатня. Този негодник Кавана пак му се бе изплъзнал на косъм.

— И къде на Мра-миг биха могли да отидат?

— Не разполагаме с такива сведения. Знаем само какво е направлението им, указано в службата за презареждане на кораба.

Вандайвър почука с пръст по чашата.

— Не можем ли да пратим спешно съобщение и да помолим да ги задържат?

— Редовният пакет спешни съобщения вече отпътува — отвърна Паалликко. — Бих могъл, разбира се, да прибегна до дипломатическата поща, но ползата ще е съвсем ограничена. Корабът на Бронски е от куриерски клас, което означава, че спешното съобщение ще пристигне на Мра-миг след него.

— Нищо чудно — изръмжа Вандайвър. Кораб от клас куриерски, с два пъти по-мощен от нормалния междузвезден двигател, при пет пъти по-висока цена. Без никакво съмнение платен от държавния бюджет. Още един факт в бъдещия доклад до прокурора.

— Да наредя ли корабът ви да бъде презареден? — попита любезно Паалликко. — Разбира се, за наша сметка — като знак на уважение към Севкоордския парламент.

— Да, благодаря — каза Вандайвър. След като Кавана бе заминал, нямаше никакъв смисъл повече да виси на Мра. — Ще ви помоля също така да пратите спешно съобщение по дипломатическия канал, в случай че те решат да се задържат малко повече на Мра-миг. На мои разноски.

— Ще наредя да подготвят съобщението — отговори Паалликко и затрака с пръсти по клавишите. — Но и то ще е на разноски на Мра.

Без никакво съмнение мрачанците знаеха как да се отнасят с почетните си гости.

— Благодаря ви още веднъж. — Вандайвър остави чашата и се надигна. — Също и за вашето гостоприемство. Аз съм ваш вечен длъжник.

— Ни най-малко — увери го Паалликко и също стана. — За нас винаги е истинско удоволствие да си имаме работа с хора като вас. Огромно удоволствие, повярвайте ми.

Човешкият-завоевател-пленник Сржънт-яновиц се изправи и завъртя глава настрани.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита го Трр-мезаз.

Оптроничният преводач на рамото му произнесе думите на езика на пленника и той отвърна: