Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Тоест? — попита Бронски.

— Тоест не се налага да „подлъгвам“ зхиррзхианците да започнат „Мирначийм-хайийя две“, защото вече го направих. Ето, стигнахме.

И им посочи една отворена врата отляво. Стара и дървена, забеляза Кавана, оборудвана с малко по-модерна ключалка, но иначе нищо особено.

— Влизайте — подкани ги Валойтаджа. — Освен ако не искате буртите да ви помогнат.

Кавана мълчаливо пристъпи вътре — неголяма правоъгълна стая, изсечена в скалата. Осветяваха я няколко мъждукащи фосфоресцентни лампи от тавана. Мебелировката се състоеше от три буртски военни койки: пълнени с течност матраци, закрепени върху метални рамки.

— Извинявам се за примитивните условия — каза Валойтаджа. — Но не бяхме подготвени за неочаквани гости.

— Не се притеснявайте — увери го Бронски, докато се оглеждаше. — Та кога и къде е била проведена операция „Мирначийм-хайийя“?

Валойтаджа се засмя.

— „Кога“ — веднага щом се съберат нужните сили. Що се отнася до „къде“… простете ми, но ще запазя това в тайна. Приятен ден, господа.

После отстъпи назад и направи знак. Един от буртите затвори вратата.

Фелиан изгуби близо половин час, за да свърши работа, която квалифициран техник щеше да отметне за пет минути. Но все пак се справи.

— Добре, Макс, сега съм долу при кабела — каза той на компютъра. — Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Макс. — Но пак те съветвам да си помислиш. След като ме изключиш от танкера, ще имам достъп само до вътрешните звукови и видео датчици, които са крайно ограничени. Но ако ме оставиш включен, ще мога да те предупредя своевременно за всеки приближаващ се кораб.

— Само че ако този кораб е зхиррзхиански, няма да успея да те измъкна навреме — посочи Фелиан. — А сега си ни необходим, за да разработиш докрай идеята на Уилямс за ултразвуково поразяване на зхиррзхианските корпуси. Започваме.

Той внимателно преряза и последния кабел. Също толкова предпазливо вдигна дългия метър сребрист цилиндър от междинната камера. — С мен ли си още? — попита, докато преместваше цилиндъра и го поставяше върху носилката, която бе измайсторил от раницата си.

— Да — долетя гласът на Макс от говорителчето на цилиндъра. — Или поне по-голямата част от мен.

— Съжалявам — извини се Фелиан. — Бих предпочел да вземем периферните ти датчици и библиотеката, но няма да мога да пренеса всичко сам. Следващия път, когато го правим, ще си осигуря няколко мулета със самари.

— Надявам се — рече Макс. — Всъщност аз не съм чак толкова чуплив, колкото, струва ми се, предполагаш. Цилиндърът, в който съм разположен, е изработен така, че да издържа на доста сериозни натоварвания.

— Радвам се да го чуя — отвърна Фелиан, докато пристягаше цилиндъра с презрамки. — Да се надяваме, че няма да се наложи да подложим здравината му на полеви изпитания.

Приключи с презрамките, вдигна раницата и си я сложи. Беше тежка, и неудобна — надяваше се, че няма да се наложи да измине пеша целия път до миротворческата база.

— Да тръгваме.

Макс бе приземил кораба върху неголяма площадка, която се издигаше над околния горист пейзаж. Площадката не беше обрасла нито с дървета, нито с храсти, но имаше висока до глезените растителност — преплетени лиани, които затрудняваха движението. Фелиан я бе прекосил почти цялата, когато чу някакъв далечен звук.

— Макс?

— Приближаващ се летателен съд — уведоми го компютърът. — Вероятно един, но не мога да съм напълно сигурен, след като разчитам само на вътрешните си датчици.

— Няма значение колко са — успокои го Фелиан и се огледа тревожно. Засега не се виждаше нищо. — Наши ли са, или техни?

— Не, мога да определя. Но ако се съди по характера на вибрациите, това е по-скоро космически, отколкото въздушен кораб.

Фелиан изруга тихо и ускори крачка. Единствените в тази система, които разполагаха с космически кораби, бяха зхиррзхианците.

— Откъде идва? — попита той. Още няколко крачки и щяха да се скрият в гората.

Изведнъж десният му крак се заплете в лианите. Той политна напред и разпери ръце, удари с длани земята…

С трясък и пукот се затъркаля надолу по обраслия с шубраци склон. През следващите няколко секунди единственото, което усещаше, бяха болезнените удари — и в земята, и в цилиндъра в раницата. На няколко пъти се опита да забави главоломното търкаляне, но не успяваше да се задържи. Накрая нещо го удари по главата и пред очите му светнаха искри…

Когато се свести, някой тихо го викаше.