Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Много странно, но тази възможност не го накара да изпита чувство на срам. В края на краищата, когато се приземят, Телек щеше да остане в относителната безопасност на „Капка роса“, а Джошуа и останалите от контактната група трябваше да излязат. Там долу вродената предпазливост вероятно щеше да бъде предимство, а не недостатък.

На следващата обиколка корабът слезе над петното, което Намиди нарече „градски пояс“ и се насочиха към мрежа от самолетни писти в северния край на най-северния от градовете. Когато съгледаха пистите, всички се развълнуваха, а Намиди ги посочи като доказателство, че Квазама наистина представлява предна база за междузвездни полети. Кристофър обаче установи, че тяхната широчина и дължина са по-подходящи за самолети, отколкото за совалки, след което в салона започнаха разгорещени спорове. Накрая Декер Йорк определи, че пистите изглежда са ориентирани по посока на преобладаващите ветрове, а не по най-вероятните вектори за изстрелване на совалки. При по-нататъшното проучване не откриха космодрум и Телек реши да използват самолетното летище.

За Пири това беше най-изнервящата досега част от цялото пътуване. Завързан здраво за катапултната седалка близо до главния изход, далеч от всякакви люкове за наблюдение или интеркомни дисплеи, той се чувстваше съвсем безпомощен. Ако квазаманците искаха да свалят „Капка роса“, планирането при кацане беше много подходящ момент. Всъщност, за по-добра възможност квазаманците не биха могли и да мечтаят; те вероятно не знаеха, че „Капка роса“ се спуска с гравитационни двигатели, като машина за вертикално излитане и че нейният екипаж почти няма опит в кацане на аварийна писта, каквато Телек им наложи да използват.

Но никой не откри огън по тях и корабът кацна сравнително добре. Без да се срамува, Пири въздъхна от облекчение, но въпреки това, когато се развърза и се изправи, продължи да държи под око най-вътрешната врата на люка. Според плана трябваше да изчакат няколко минути и след това да изпратят навън Серенков да се срещне с посрещачите, каквито квазаманците навярно щяха да изпратят. А през цялото това време Пири и една от неговите кобри щяха да бъдат единствената сила, която да защитава „Капка роса“.

Звуковите му усилватели, включени на максимална мощност, доловиха ахването на Намиди от салона.

— Божичко, губернаторе. Погледнете! Това е… О, Господи.

— Алмо! — изгърмя в следващия миг гласът на Серенков от другия край. — Елате тук!

Пири хукна към мостика, където Серенков се готвеше да слезе, ръцете му автоматично заеха позиция за стрелба с лазерите.

Когато пристигна, видя сивата стая оживяла от преливащите цветове на мониторните екрани с изгледи от града и заобикалящата го гора. До този момент Пири нямаше представа колко колоритен е градът — гората и сградите бяха в една и съща цветова гама, сякаш за мимикрия. Но в момента декоративното изкуство на квазаманците никак не го интересуваше.

— Какво има? — попита той.

Серенков, застанал зад командирския стол на Ф’ахл, посочи с леко трепереща ръка към най-близката сграда на няколкостотин метра.

— Квазаманците.

Пири погледна екрана. Към „Капка роса“ идваха шест фигури, всяка с револвер от едната страна и нещо, подобно на малка птица на рамото от другата. Шест фигури…

Хора, също като тези на „Капка роса“.

Пири стоя цяла минута на мястото си и безуспешно се опитваше да разбере онова, което виждаше. Хора тук ? На повече от сто и петдесет светлинни години от най-близкия свят на човешкия Доминион? Отвъд Асамблеята на трофтите?

Отзад в салона някой се прокашля и високоговорителят на интеркома на мостика изръмжа.

— Значи според вас, губернаторе, всички ние разсъждаваме прекалено антропоморфно? — попита Намиди с подчертано безразличие.

Телек изглежда за първи път изгуби дар слово.

— Сега поне знаем със сигурност, че демесна Балиу няма нищо общо с войната между трофтите и Доминиона — продължи Намиди. — Те едва ли биха пропуснали да споменат, че квазаманците са от същата раса като нас.

— Невъзможно е — промърмори Йорк. — Тук не може да има хора. Просто не може .

— Добре де, не може — каза Кристофър. — Да отидем ли да им го кажем?

— Да не е някакъв вид илюзия? — обади се Джошуа от стаята на близнаците. — Контролируема психическа халюцинация или нещо от този род.

— И в това не вярвам — озъби се Йорк.

— Ако обаче е илюзия — добави Ф’ахл и завъртя някакви копчета, — тя е много силна. Милиметровите радари ги хващат съвсем сигурно и потвърждават формата.