Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Така те прекараха петнадесет дни затворени в тъмнината на хиперпространството и само спирките на всеки пет дни за презареждане в дълбокия Космос нарушаваха монотонната гледка през люковете. На шестнадесетия ден пристигнаха на Квазама.

От столетия пуристите твърдят, че никаква фотографска емулсия, холографски запис или компютъризирано визуално изображение не може да има същия обхват и сила, както възприятието на човешкото око. Джошуа беше склонен да приеме това твърдение с разума си, но докато наблюдаваше през люка на каютата, за първи път го прие със сърцето си.

Поетите се оказаха прави: няма друга гледка по-вълнуваща от тази на цял един свят, който бавно и спокойно се върти под теб.

Изправен, притиснал лице към пластмасовия овал на люка, той дори не забеляза, че някой е влязъл, докато не чу зад себе си Джъстин:

— Да не би да имаш намерение да свиеш гнездо тук?

Джошуа не си направи труда да се обърне.

— Намери си друг люк, ако имаш намерение да гледаш. Този съм запазил за себе си, още преди да излетим.

— Хайде, разкарай се — отвърна Джъстин и символично го задърпа за ръката. — Впрочем ти не трябваше ли да си с Юри и другите?

Джошуа махна с ръка към дисплея на интеркома.

— Там няма място за нищо по-голямо от хамстер. Ох, добре де. — Той изсумтя с преувеличено възмущение и се отмести. Джъстин зае мястото му на люка, а Джошуа изчака да чуе първото възклицание на брат си и включи монитора.

На дисплея се появи стаята, пресилено наричана салон. Между различни дисплеи и монитори се бяха настанили Юри Серенков, учените Кристофър и Намиди и губернатор Телек. В дъното, близо до люка, почти извън обхвата на камерата на интеркома, стояха Пири и Декер Йорк и от време на време тихо разменяха мисли. Джошуа увеличи мощта на звуковия усилвател и чу загриженото изсумтяване на Намиди:

— Съжалявам, но просто не мога да разбера от какво са разтревожени трофтите — каза той високо, очевидно за да се чуе в целия салон. — Как може една общност на нивото на обикновено село да представлява заплаха за някого извън собствената му среда?

— Нека проявим малко търпение, моля ви — обади се Телек и вдигна глава от дисплея. — Още не сме направили дори една пълна обиколка. Може градовете им да са от другата страна.

— Въпросът не е само в технологическото развитие, губернаторе — възрази Намиди. — Гъстотата на населението е много малка.

— Това е антропоморфно мислене. — Телек поклати глава. — Може да имат ниска раждаемост или да живеят в просторни жилища и въпреки това да са постигнали високо технологическо развитие. Бил, ти какво виждаш?

Кристофър помълча малко преди да отговори.

— Нищо, от което може да се направи категорично заключение. Между някои селища виждам пътища, но гората не позволява да се каже колко са нагъсто. Няма обаче нито спътникови, нито радиокомуникационни системи.

Джошуа се включи в интеркома.

— Извинете, че се намесвам, но няма ли начин да разберем колко от околните площи са обработени? Това може да ни ориентира.

Телек хвърли поглед към екрана на интеркома.

— Засега по този признак също не могат да се правят никакви изводи — отвърна тя. — Има доста големи площи, които могат да се вземат за ниви, засети със зърно, но теренът и цветът на растителността правят измерванията много несигурни.

— А и оттук не можем да кажем дали дадено село отглежда зърно за собствени нужди или за износ — допълни Кристофър.

— Тогава да слезем долу — промърмори Джъстин от мястото си до люка.

Джошуа обърна глава към брат си. Джъстин замислено гледаше планетата под тях, но по лицето му не можа да открие следи за наличие на такава топка, каквато се бе свила в неговия стомах.

— Нека не сме толкова нетърпеливи — подхвърли хапливо Джошуа.

Джъстин трепна.

— Извинявай. Грубо ли прозвуча?

— Прозвуча прекалено самоуверено, което е по-лошо. Твоята склонност към оптимизъм може да се окаже направо опасна.

— А да се промъкваме на пръсти, сякаш сме шайка престъпници, по-добре ли е?

Джошуа се намръщи. Често казваха за тях, че си приличат като две капки вода, но когато помежду им възникнеше разногласие, никак не беше трудно да се различат. Дълбоко в душата си Джъстин притежаваше странно мощен вариант на фаталистичен оптимизъм, който не му позволяваше да повярва, че Вселената е в състояние да го нарани. Напълно нереалистичен и философски, начинът му на мислене беше още по-непонятен, защото той просто не можеше да не оценява потенциалните опасности. Както всички останали семейството, Джъстин бе много проницателен и осъзнаваш рисковете. Той обаче постъпваше така, сякаш тези рисков не се отнасяха за него. Именно това отношение повече от всичко друго подхранваше личните резерви на Джошуа към амбициите на Джъстин като кобра и едва не стана причина да се откаже от участие в тази мисия.