Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

Легна на леглото, затвори очи, все едно че е заспал, и се зае с ежедневните си изометрични упражнения.

Кавана усети, че някой го разтърсва за рамото, и се събуди. Имаше чувството, че току-що е затворил очи.

— Лорд Кавана — прошепна един глас. — Аз съм, Хил, сър. Не говорете високо.

— Добре — тихо отвърна Кавана. — Какво има?

— Време е да тръгваме, сър. Трябва да се обличате.

Кавана присви очи и погледна към прозореца. Процеждащата се през листата на дърветата слънчева светлина се беше сменила с ярко изкуствено осветление. Очевидно икроманците охраняваха корабите денонощно.

— Ще ви чакаме в умивалнята, сър — каза Хил, отдръпна се и излезе.

Умивалнята представляваше странна смесица от човешки и икромански дизайн: подвижна батерия и мивка от гладко стъкло, тоалетна с прозрачна клетка и типичен икромански душ. Стените и подът бяха от тънки плочи от сив камък, между които се провираха ластуните на живи, влажни лози. На тавана беше изрисувано облачно небе. Всичко това създаваше странно впечатление за човешка баня, построена някъде в горите, което архитектът не е имал предвид.

Но архитектът вероятно не бе възнамерявал в стената между системата от гладко стъкло и изпускащия облаци пара душ да има и дупка.

— Лорд Кавана — каза Колчин, когато Кавана влезе. Беше целият в кал и прах, с лъснало от пот чело. — Съжалявам, че ви събудихме, сър.

— Няма нищо — отвърна Кавана и се намръщи срещу дупката в стената. — Как, по дяволите, успя да направиш това?

— Един командос никога не остава с голи ръце — отговори Колчин с мрачно задоволство. — Какво ще кажете?

Кавана се приближи до дупката и надзърна. В единия й край минаваше правоъгълен канал, който се спускаше вертикално, и в него имаше някакви тръби. Беше мръсен и отчайващо тесен.

— Ще кажа, че изглежда много тясно — каза Кавана. — Оттук ли ще трябва да се измъкнем?

— Да, сър — отговори Колчин. — Ще се спуснем по тръбите до сутерена и оттам ще излезем навън.

Кавана погледна изцапаните дрехи на Колчин и попита:

— Да разбирам ли, че вече си го пробвал?

— Да, сър. Не се безпокойте… слизането е по-лесно, отколкото изкачването.

Кавана отново огледа дупката.

— Ами Фиббит? Тя няма да може се провре.

Колчин и Хил се спогледаха.

— Така е — съгласи се Хил. — Затова двамата с нея ще останем тук.

Кавана поклати глава.

— И дума да не става. Излизаме или всички, или никой.

— Нямаме избор, сър — каза Колчин почтително, но настойчиво. — Фиббит не може да се провре, а ако остане самичка, няма да може да заблуди домакините ни, че всички сме тук. Ако е заедно с Хил, може и да повярват. Местният правителствен център, Винд Кайе, е на не повече от три хиляди километра. Ако успеем да стигнем дотам и да влезем във връзка с консулството на Севкоорд, ще можем да изпратим съобщение по дипломатическата поща. Но за това ни е необходимо време.

Кавана погледна Хил.

— Какво е твоето мнение?

— Съгласен съм с Колчин, сър. А и наистина нямаме време да спорим по този въпрос.

Кавана въздъхна. Двамата бяха прави, разбира се. Но това съвсем не означаваше, че предложението им трябва да му харесва.

— Икроманците ще припаднат — каза той и поклати глава. — Добре, Колчин. Да тръгваме.

Спускането не беше толкова трудно, колкото си представяше Кавана. А и Колчин беше точно под него, готов да го подкрепи.

Но пък беше неприятно. Беше тъмно, от миризмата на плесен едва не се разкиха, прах и мръсотия се лепяха по кожата му и през няколко секунди от дупките и корените на лозата изпълзяваха насекоми или стоножки и лазеха по ръцете и лицето му. Спускането сякаш нямаше край и когато най-после Колчин протегна ръце, за да го свали през последния метър, Кавана беше убеден, че са пропуснали сутерена и са се напъхали дълбоко под повърхността на планетата.

— Насам — прошепна Колчин. — Сервизен вход. Зад сградата са паркирани две въздушни коли. По пътя до тях има декоративна стена… малко ще попълзим и сме там.

След покрития с плесен канал чистата земя му се стори като килим. Само след минути стигнаха до декоративната стена. Зад нея Кавана видя паркирани в редица почти до входа на хотела половин дузина сухопътни коли.

— Къде са въздушните? — попита той.

— Отишли са си — мрачно отвърна Колчин. — Сигурно са били куриерски. По дяволите!

Кавана погледна над стената. Навсякъде, чак до хоризонта и дори отвъд него, под яркото изкуствено осветление икроманците трескаво извършваха военни приготовления.