Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

Алварес се намръщи и погледна застаналия до него майор.

— Това са мои посетители, майоре. Бих искал да влязат.

— Слушам, сър — отговори майорът. — Здравей, Куин. Отдавна не сме се виждали.

— Здравей, Андерс — спокойно отговори Куин. — Не знаех, че си се преместил в Командването.

— Естествено — каза Андерс и в гласа му прозвуча горчивина. — Ти съвсем се откъсна от нас. Това ли е той? — подхвърли Андерс и отправи студен поглед към Кавана. — Човекът, комуто помогна да изхвърлят отряда на бунището?

— Лорд Кавана е мой работодател — отговори Куин. — И ние не само че не сме изхвърлили на бунището елитните войски „Копърхед“, а помогнахме да станат по-силни и по-добри.

— Да, на вас сигурно ви изглежда така. — Андерс се обърна към Колчин и за момент погледът му стана суров. — Ти не си ли бившият командос от Мироопазващите сили Митри Колчин? — попита той. — Винаги ли подбирате за сътрудници бойци от Мироопазващите сили, лорд Кавана?

Кавана усети как Колчин се размърда и си представи израза му. На генерал Алварес, само на метър срещу него, не се наложи да разчита на въображението си.

— Не съм те извикал, за да обсъждаш избора на кариера на бивши бойци от Мироопазващите сили, майоре — сряза го генералът. — Задачата ти е да провериш дали имаме право да пуснем тези хора вътре. Можеш ли да я изпълниш, или не можеш?

Андерс сви устни и каза:

— В досиетата им няма нищо, което да не позволява да получат пропуск, сър. Мога обаче да ги пусна най-много до външната стая за брифинг. По-нататък не.

— Това е достатъчно — изръмжа Алварес. — Благодаря. Хайде, Стюарт… записите от стражевите кораби ще пристигнат всеки момент.

— Как, нима няма да бъдат предадени от орбита? — учуди се Кавана.

— Няма — отговори Алварес. — Има прекалено много приятелчета, чиято идея за шега е да прехващат военни съобщения и да дешифрират кодирана информация. Последното, което бихме желали в този случай, е разгласяване на военна тайна преди да сме готови. — На лицето му се появи измъчена усмивка. — Това е една от причините, поради която те допуснахме тук. Така по-лесно ще можем да те следим.

— Разбирам — каза Кавана. Всъщност той се беше досетил. — Какво знаете вече?

— Преди два часа от Доркас пристигна скутер със съобщение, че към нас вероятно пътува стражеви кораб — отговори Алварес. — Това само по себе си означава, че новините ще са лоши.

— Знаете ли кой е отрядът?

Алварес мрачно кимна.

— Отрядът на „Джутланд“ — каза той. — И „Киншаса“ е бил с него. Това е другата причина, поради която те допуснахме тук.

— Благодаря — отвърна Кавана. Стягането в гърдите му отново се появи. — Какво друго знаете?

— С точност много малко — призна Алварес. — Преди двадесет и пет часа контролната станция на Доркас е засякла необичайна сянка. Краят й стигал до външния край на една малка звездна система на шест светлинни години от Доркас. Не са имали базова линия за проследяване, но от „Джутланд“ и от местния гарнизон на Доркас са определили триангулачно вероятната крайна точка. Отрядът отишъл да провери на място. Четиридесет минути по-късно избухнала статична бомба. От Доркас засекли експлозията, решили, че това е лош признак, и изпратили скутер да ни предупреди. Това е всичко.

— Четиридесет минути ми се струват твърде малко — каза Кавана.

— Ужасно малко — изръмжа Алварес. — Особено като се вземе предвид, че комодор Даями няма безразсъдно да се впусне да атакува неопознат летящ обект. А в тези четиридесет минути влиза и времето за отиване дотам.

Конферентната зала все още беше празна. Алварес включи дисплеите, след това отиде да наблюдава разискванията в командния център. Пет минути по-късно започнаха да показват донесените от стражевия кораб записи.

Положението беше по-лошо, отколкото Кавана предполагаше. По-лошо, отколкото би си позволил да си представи. Да види целия отряд с особено назначение накълцан на парчета беше повече от лошо. Да наблюдава как корабите на извънземните хладнокръвно и методично унищожават капсулите беше ужасяващо.

А от мисълта, че наблюдава смъртта на сина си, направо му прилоша. Внезапно се почувства много, много стар.

Стори му се, че сражението продължи безкрайно дълго. А часовникът на дисплея показваше, че са минали само четиринадесет и половина минути.

Записът свърши и дисплеят изгасна. Цели пет минути в залата не се чу никакъв глас. Куин пръв наруши тишината.

— Това е катастрофа — тихо каза той. — Много голяма катастрофа.