Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— А… Кавана — каза разсеяно той и махна с ръка. — Готова ли си?

— Почти — отвърна Мелинда и седна до него. — Но има някои дреболии, които бих желала да обсъдим.

Билингсгейт обърна глава към нея. Изпод рунтавите му вежди я гледаха две строги очи.

— Аз пък мислех, че сме изяснили всичко — каза той и гласът му прозвуча половин октава по-ниско.

— И аз — съгласи се Мелинда, пъхна магнитната карта в компютъра и отвори файла. — Вижте сега… Първо, смятам, че през третата фаза трябва да намалим количеството на използвания маркинин. Разбира се, ще трябва да намалим кръвното налягане, но при шорозинова капка само на четири сантиметра мисля, че трябва да обсъдим възможността за намаляване на дозата поне с десет процента.

Рунтавите вежди се свъсиха още малко.

— Десет процента е прекалено драстично.

— Но е необходимо — каза Мелинда. — Второ, през четвъртата фаза от всяка страна ще има по два отделни невробиндера. Този, според мен, е много близко до възела на зрителните нерви. — Тя посочи на екрана. — Особено като се вземе предвид коригираната дозировка.

— Наистина ли мислиш така? — попита раздразнено Билингсгейт. — Кажи ми, някога извършвала ли си тази операция?

— Много добре знаеш, че не съм — отвърна Мелинда. — Но съм била консултант на пет подобни операции.

Билингсгейт едва забележимо повдигна вежди.

— На петима различни хирурзи, нали?

— Това е несправедливо — възмути се Мелинда. — И ти много добре го знаеш. Няма две еднакви операции… не съществува такова нещо. Опитът ти да пренебрегнеш мнението ми и сляпо да следваш първоначалния си план е истинска безотговорност. И може да се окаже фатален.

— Едва ли — възрази Билингсгейт.

— Обаче искаш аз да поема риска?

Билингсгейт стисна устни.

— Не трябваше да унижаваш Мюлер публично.

— Опитах се да му го кажа насаме. Не пожела да ме чуе.

Билингсгейт се обърна към екрана и за момент в стаята се възцари тишина.

— Значи смяташ, че трябва да намалим маркинина с десет процента, така ли? — попита той.

— Да — каза Мелинда. — По-малката доза ще свърши по-добра работа. Особено при това ниво на метаболизъм на пациента.

— Щях да попитам дали си го проверила — каза Билингсгейт. — Добре. Но ако кръвното налягане не остане в нормалните граници, ще повишим дозата. Прав ли съм?

— Напълно — съгласи се Мелинда. — Хайде сега да разгледаме невробиндерите.

Дискусията беше кратка и спокойна. Накрая той мълчаливо се съгласи. Като всички хирурзи, с които Мелинда беше работила, Билингсгейт страстно защитаваше собствения си план за операция, но беше достатъчно опитен и не се отнасяше с пренебрежение към препоръките на консултанта си. С все по-широкото използване на интелигентни компютъризирани системи за извършване на рутинни операции живите хирурзи се използваха само в случаите, когато се изискваше не само умение, но и изкуство. В литературата трябват редактори. В скулптурата — каменоделци. За хирургията бяха необходими консултанти за планиране на операцията. Или поне така гласеше теорията.

— Добре — най-после се съгласи Билингсгейт. — Ще намалим маркинина с десет процента и ще преместим невробиндерите три милиметра надясно. Това ли е всичко?

— Да. — Мелинда изключи компютъра. — Всичко останало готово ли е?

— Почти. Остава ни само да… — Той спря, тъй като вратата се отвори и влезе една медицинска сестра.

— Извинявайте, доктор Кавана, но има спешно съобщение за вас — каза тя и й подаде една магнитна карта.

— Благодаря — каза Мелинда и сложи картата в джобния си компютър.

— Свършвай бързо — подкани я Билингсгейт и стана.

— След минутка идвам — обеща Мелинда и се намръщи пред надрасканите символи. Сигурно беше някакво служебно нареждане или нещо строго официално. Но записът беше шифрован с един от частните кодове на баща й. Тя написа командата за декодиране, зачете дешифрираното съобщение и се намръщи…

Сърцето й се сви.

— Не! — прошепна Мелинда.

Стигнал почти до вратата, Билингсгейт се обърна.

— Какво има?

Мелинда мълчаливо обърна екрана към него. Той го прочете и промърмори:

— О, Господи! Кой е този Фелиан?

— Брат ми — отвърна Мелинда. Гласът й прозвуча така, сякаш идваше някъде отдалече. Беше видяла Фелиан преди три седмици, когато и двамата бяха на Надежда. Но тогава беше много заета и…

Билингсгейт й казваше нещо, но тя не го чуваше.

— Прощавай — извини се тя и се насили да се съсредоточи. — Какво каза?