Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

Кавана пое дълбоко дъх, очите му се замъглиха. Добре, поне, че всичко бе свършило бързо. Той се хвана за тази утешителна мисъл. „Всичко е свършило бързо.“

— Възможно ли е отрядът да е бил изненадан? — попита Кавана.

— Не! — Куин беше категоричен. — Даями знаеше, че трябва да е готов за евентуални бойни действия. При среща с нова раса винаги се очаква такова нещо. Освен това отрядът се е сражавал… ясно се вижда изстрелването на ракети. Само че те просто не са се взривили.

— Куин, дали на борда на „Джутланд“ е имало летци от „Колърхед“? — попита Колчин.

— Съмнявам се — отвърна Куин и поклати глава. — Повечето са стационирани на самолетоносачи клас „Нова“ и „Супернова“, а в последно време те са дислоцирани в икроманското космическо пространство. Ще попитаме Андерс.

— В такъв случай има с какво да ги изненадаме следващия път. — Колчин млъкна. — А може и Севкоорд да реши, че е време отново да монтираме КИОРО.

— Може би — каза Кавана. — Куин, трябва да съобщим за случилото се на Арик и Мелинда.

— Аз ще им съобщя, сър — предложи Куин. — Какво да им кажа?

— Няма значение — каза Кавана. Болката и яростта от хладнокръвното убийство на сина му заглъхнаха. — Просто им съобщи, че брат им е мъртъв.

Миртянинът беше типичен за своята раса: нисък, набит, покрит с малки зеленикавокафяви люспи и с лице, което хората почти неизменно оприличаваха на обелен портокал. Седеше вдървен пред бюрото, впил бледожълтите си очи в лицето на Кавана. От устата му капеше слюнка.

Определено се чувстваше нещастен.

— Искам да говоря с Кавана — изръмжа той на своя отвратителен, но повече или по-малко разбираем английски. Кавана обеща да говори с мен.

— Аз съм Кавана — каза Арик. — Арик Кавана, първородният син на лорд Стюарт Кавана. И съм директор на предприятията на фирмата „Кавтроникс“ в този регион на Космоса. Готов съм да изслушам всякакви оплаквания.

Миртянинът тихо изсъска.

— Вие сте човек — изръмжа той и от устата му това прозвуча като проклятие. — И се грижите преди всичко за хората от вашата раса. Миртяните са за вас само роби.

— О! — възкликна Арик и повдигна вежди. — Да не искаш да кажеш, че миртяните се грижат повече за хората, отколкото за себе си?

Люспите леко се повдигнаха, после се върнаха в предишното си положение.

— Обиждате миртяните?

— Ни най-малко — увери го Арик. — Просто искам да се изясним. Ти обвини хората, че се грижат повече за своята раса, отколкото за нехуманоидите. Нима миртяните не правят същото?

Миртянинът замълча за момент, люспите му ритмично се повдигаха и спадаха. Арик потисна желанието си да избута стола малко по-назад от бюрото. За части от секундата се почувства отново като тийнейджър, зает с любимото си занимание — да дразни по-малкия си брат — и внезапно осъзна, че пред него не се намира малко дете. Сега това не беше игра… В очите на миртянина се четеше същият изпълнен с решителност поглед, както и в неговите.

Арик се отърси от спомените. Вече не беше петнадесетгодишен, пред него стоеше не Фелиан, готов да го натупа за сторената лудория, а нехуманоид, бригадир в завод на „Кавтроникс“ за електронна техника. Той сигурно нямаше да е достатъчно бърз, за да нападне физически сина на фабриканта. Въпреки това Арик съжали, че е оставил Хил навън. Обикновено при посещенията в заводите Арик не ползваше услугите на телохранителите на баща си, но трептенето на люспите на миртянина показваше, че тялото му отделя много топлина, а когато един миртянин се прегрее, той се разгневява. Арик беше подхвърлил тази забележка, за да разбере лоялността на расите към Севкоорд в перспектива и да предотврати очакваната тирада, но всичко това щеше да е безполезно, ако миртянинът му размажеше физиономията.

Люспите престанаха да трептят.

— Все пак е вярно, че ни смятате за роби — каза миртянинът.

— Грешиш — възрази Арик и задиша по-спокойно. — Към нашите миртянски работници винаги сме се отнасяли с уважение.

— Тогава защо? — попита миртянинът и посочи с два дебели пръста към прозореца. — Защо закривате този завод?

Арик въздъхна. Ето го! Същият въпрос, който по време на тази обиколка му беше задаван от две други нехуманоидни раси. Той се зачуди дали преди пет месеца, когато започна да налага новите си ограничения, Федералното министерство на търговията е имало представа за проблемите, които ще възникнат. И дали изобщо го е грижа.

— Просто намаляваме обема на някои дейности.