Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

Светлината беше много слаба, но на три-четири метра той различи неясни силуети, обърнати към него. Провря се през люка и излезе в совалката.

— Аз съм командир Фелиан Кавана — представи се той. Надяваше се, че за тях треперенето на гласа му няма да е толкова забележимо, колкото за него. — Капитан на мироопазващия звездолет „Киншаса“ на Общността. Вие кои сте?

Не последва никакъв отговор, но една от неясните фигури тръгна към него. Спря на един метър. Фелиан остана с впечатлението, че дори на слабата светлина за извънземния не е никакъв проблем да го разгледа подробно.

— Брача — каза с нисък глас извънземният и светлината се засили.

Сега Фелиан видя ясно съществата, разрушили неговия кораб.

Имаха приблизително човешки ръст, тънък торс, две ръце и два крака, разположени приблизително като при хората. Главите, им бяха неокосмени, лицата — почти триъгълни. Големите изпъкнали кости над хлътналите очи се събираха като човка на ястреб. Прилепналият по тялото гащеризон беше без отличителни знаци и украшения и завършваше с ботуши от блестящ тъмен материал.

Не се виждаха и никакви оръжия. Фелиан оглеждаше извънземния — и останалите също — и се чудеше дали мисълта за ръчни индивидуални оръжия им е чужда. Ако беше така… ако това означаваше, че няма да открият скрития във вътрешния джоб на якето му пистолет…

Вдясно от него нещо се раздвижи. Фелиан обърна глава и видя друг извънземен да идва откъм един коридор.

Носеше дълга хавлия от материя, подобна на техните гащеризони. Той отиде при застаналия пред Фелиан извънземен и му я подаде. Фелиан ги огледа по-добре. Главите им бяха издължени назад и надолу и стигаха чак до гръбначния стълб, който на свой ред свършваше непосредствено над краката със сплескана като на змиорка опашка, усукана като тирбушон.

Говорителят на извънземните се обърна към Фелиан подаде му хавлията и каза със същия нисък глас:

— Тарр’кетарр брача.

Фелиан се взря и видя, че нещото, което беше взел за хавлия, всъщност е един от техните гащеризони.

— Не, благодаря — отказа той, поклати глава и се потупа по гърдите. — Предпочитам да нося собствената си униформа.

Извънземният отвори уста и от нея изскочи дълъг тъмночервен език и посочи гащеризона в ръцете му.

— Тарр’кетарр брача — повтори извънземният.

Фелиан се намръщи. Очевидно извънземните бяха предрешили въпроса. Единствената алтернатива бе да извади пистолета и да започне да стреля. Той съблече униформата и облече подадения му гащеризон.

Беше точно неговия ръст… всъщност учудващо точно, чак до малките неприятни тлъстини около кръста, които през последните две години непрекъснато си обещаваше да стопи. Явно гащеризонът бе изработен по неговата мярка. Това премахваше всякакви потенциални проблеми по отношение на движението и дишането, но не му оставяше никакви свободни кътчета или гънки, където да скрие пистолета.

Въпросът се превърна в абсурд. Фелиан още се чудеше как се, закопчава коланът, когато вторият извънземен пристъпи напред, взе униформата и вещите му, обърна се и изчезна в коридора, от който беше дошъл.

Говорителят направи една крачка настрана и пак каза:

— Брача. — И тънкият език отново се показа и се изви надясно. После се прибра.

Фелиан погледна в указаната посока. Там се виждаха очертанията на люк, може би вратата, през която капсулата бе вкарана в техния кораб. Поканата беше повече от ясна и както в случая с гащеризона, не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той се отправи към люка. Говорителят тръгна до него. Останалите се наредиха зад тях. Когато приближиха, люкът се отвори и през него нахлу хладен, наситен с аромати и някак лютив въздух.

Небето беше синьо, покрито с разкъсани бели облаци. Фелиан пристъпи напред и видя върховете на високи сиво-зелени предмети — най-вероятно местен еквивалент на земни дървета. После съгледа пред дърветата комплекс ниски сгради. Не можеше да е съвсем сигурен, но сградите като че ли бяха свързани по същата хексагонална схема като корабите.

На плоската рампа, издигната пред люка, ги чакаха още десетина същества от същата раса. Фелиан тръгна към тях като се стараеше незабелязано да огледа всичко. Комплексът, изглежда, свършваше до сиво-зелената гора. Дотам се простираше широка гола площ, а сред нея — космодрум. Тук-там се виждаше по някое растение, но по-голямата част от терена около комплекса беше покрита с червеникава прах. Това показваше, че комплексът е изграден наскоро. Заключението му бе подкрепено от втори комплекс, вдясно от космодрума, който все още се строеше. В края на гората, по средата между двата комплекса, имаше малка постройка със зловещ купол като на ракетен силоз.