Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Засичаме нещо, полковник — неочаквано се чу гласът на втория пилот. — Идва зад нас. В обхвата на локатора е…

Думите му бяха прекъснати от ярък блясък вдясно и колата рязко се наклони на една страна. Мелинда се люшна и се блъсна в рамото на Холоуей. После около нея се обви защитната аварийна мрежа и я прикова към седалката.

— Лошо ли сме ударени? — изкрещя Холоуей, за да надвика пронизителния рев на двигателя.

— Лошо — извика пилотът. — Конзолата на десния борд е отнесена… крилата са неуправляеми. Спускаме се.

Покритите с гори хълмове се приближаваха към тях с обезпокоителна бързина. Пред въздушната кола внезапно се появи едно високо дърво, но в последния момент пилотът успя да го заобиколи. Миг по-късно колата се замята между дърветата като обезумяла. Чуваше се стържене на клони по метала, скърцане и пукот.

Последва страхотен трясък и колата спря.

— Как си? — попита я Холоуей.

Мелинда примигна и отвори очи. Въздушната кола беше паднала, воят на двигателите беше спрял и като се изключеше неприятното изтръпване на кожата, където я беше притиснала предпазната мрежа, тя, изглежда, нямаше никакви наранявания.

— Да — отвърна Мелинда. — Колко време бях в безсъзнание?

— Около минута — отговори Холоуей, освободи се от защитната си мрежа, промуши ръка през нейната и натисна ключалката. — Под седалката ти има камуфлажни дрехи. Извади ги и ги облечи.

Мелинда се наведе, измъкна тежкия пакет и го разтвори. В него имаше мексиканско вълнено наметало с качулка и дебел колан, свързан с тънка тръба. Тя се плъзна напред в седалката, взе колана и сложи наметалото на гърба си. Платът беше тежък и плътен, с необичайна структура.

— Стреляла ли си с пушка „Оберон“?

— С пушка съм стреляла — каза Мелинда, изправи се на разтрепераните си крака и се огледа. Последният от пътниците, също с камуфлажно наметало, стиснал тежкокалибрена пушка в ръка, излизаше от разкъсания и деформиран метал, който допреди секунди бе представлявал врата. Крейн извади от разбитото товарно отделение още две пушки. — Но не и с такива.

— Е, сега не е време да се учиш — каза Холоуей, взе едната пушка от Крейн и поведе Мелинда към изхода. — Санитарната чанта е под пилотската седалка… вземи я! Трябва да се скрием преди да долети следващият кораб.

Въздушната кола беше направила в заобикалящата ги гора изненадващо широка просека. Тримата цивилни тъкмо се промъкваха през повалените дървета, за да се вмъкнат в храсталака. Наметалата им се развяваха от вятъра. Пилотът и помощникът му вървяха малко след тях. Помощникът накуцваше.

— Насам! — извика Холоуей и посочи втория пилот. — Крейн, ти върви с Бремер. Намерете прикритие и кротувайте. Изключете радиостанцията — завоевателите сигурно се ориентират по тях. Ако искаш да съобщиш нещо, ще свирнеш.

— Разбрано.

Холоуей и Мелинда забързаха и настигнаха втория пилот.

— Тук май е добре — каза Холоуей и посочи една ниска скала. — Как ти е глезенът, Уей?

— Не е много зле, сър — отвърна вторият пилот, но в гласа му звучеше болка. — Според мен не е счупен.

— Ей сега ще разберем — увери го Холоуей, хвана го под мишница и му помогна да се подслони под скалата. — Изпрати ли сигнал за бедствие?

— Да, сър — отговори Уей и седна на земята. — Но не получих отговор. На осем километра сме… навярно не са приели сигнала.

— Някоя от другите коли обаче може да го е приела — каза Холоуей и свали пушката от рамото си. — Виж му глезена, докторе. Не, чакай първо да свършим по-важната работа.

И посегна под наметалото й и завъртя един ключ отпред на колана. От качулката се чу тихо съскане.

— Какво е това? — попита Мелинда.

— Течен азот от резервоара в колана — обясни той и мушна ръка под собственото си наметало. — Създава отражателен слой, който екранира инфрачервеното излъчване от тялото. А ето и другата половина от миража… — Холоуей извади изпод наметалото си един дебел диск, натисна един бутон на него и го запокити към въздушната кола. — Ако това нещо работи… ще прилича повече на човешко същество от нас.

— Разбира се, ако завоевателите не разполагат с инфрачервени детектори, всичко това е губене на време — допълни Уей. — Или ако не знаят как изглежда инфрачервената емисия на човешкото тяло.

— Длъжни сме да вземем тези мерки — каза Холоуей. — Сега, докторе, можеш да се заемеш с глезена.

Мелинда внимателно свали ботуша на Уей и въпреки охлаждащия ефект от наметалото почувства по гърба си капчици пот. Тя беше лекар и беше минала всички видове упражнения. Но теорията и клиничните упражнения бяха нещо съвсем различно от живите пациенти. Истинската й хирургическа практика беше преди много години и тя съвсем не беше сигурна колко добре ще може да възстанови някогашните си умения.