Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Възможно е това да е реакция, предизвикана от метала на режещия инструмент — отвърна Куин. — Или да се дължи на шума и движението. Никой досега не изказвал предположение за съществуването дори на нервна система, камо ли на сетива.

Над тях профуча друго ято громи, ноктите им пробиха в мрежата малки дупки, през които нахлу свеж въздух и слънчеви лъчи. Паррата, изглежда, се нуждаеше от тези дупки и от богатата на минерали телесна мазнина, която лапите на громите оставяха върху тях. В замяна громите ядяха големите червени пъпки, растящи сякаш специално за тях.

Само за тях. Всички други същества, който опитваха да хапнат от пълзящото растение, моментално се разбягваха, защото се появяваха разярените громи. Дали това се дължеше на химически промени в червените пъпки, пораждащи у тях панически страх, беше въпрос, все още предизвикващ сред академичните среди толкова бурни дебати, колкото и въпросът за съществуване на възприятия в парра.

За живеещите тук, разбира се, въпросът съвсем не беше академичен.

— Ето я нашата улица — каза Куин и прекъсна размишленията на Арик. — Къщата на Бокамба трябва да е в края.

— Аз съм плътно зад теб — увери го Арик. Това беше най-лесният начин за придвижване сред човешкия поток в тясната уличка.

Подир пет крачки Куин неочаквано спря и Арик едва не се блъсна в него.

— Какво…

Не довърши въпроса си. На десет метра пред тях четирима млади и яки наглед мъже се придвижваха от краищата към средата на улицата с явното намерение да им препречат пътя. Четирима заплашително смръщени мъже.

— Ох-хо — промърмори Арик.

— Преценката ви е съвсем правилна — промърмори Куин. — Хайде да се върнем на главната улица и да се опитаме да минем от другата страна.

Арик се обърна. Зад тях идваха още трима такива мъже.

— Късно е — каза той. — Мисля, че е време да извикаме помощ.

— Ползването на телефона не е най-добрата идея — отбеляза Куин. — Полицията няма да успее да дойде навреме. Ако изобщо дойде.

Арик преглътна тежко. Преди да се приземят Куин го беше предупредил, че народът на Гранпарра не обича нито Севкоорд, нито неговите поданици. Започваше да изглежда, че това е малко меко казано.

— И какво ще правим?

Куин едва забележимо вдигна рамене.

— Нека по-напред да разберем какво искат.

И тръгна към четиримата, които вече бяха препречили улицата пред тях.

— Здравейте — кимна Куин. — Прекрасен ден, нали?

Двамата в средата се спогледаха, но не последва никаква друга реакция. Куин продължи да върви напред, насочвайки се към пролуката между тях. Другите двама обаче я запушиха. Куин спря и каза:

— Дали двамата с приятеля ми бихме могли да минем? Имаме уговорена среща.

— Севкоорд! — каза на английски един от мъжете. — Вярно е, нали? Вие сте от Севкоорд.

— Защо питаш? — отговори Куин на въпроса с въпрос.

Един от мъжете се изплю.

— От Севкоорд сте. Не отричай.

— Не отричам — отвърна Куин. — Само искам да зная вас какво ви засяга.

Един от мъжете изръмжа нещо на някакъв напевен език. Арик се премести малко встрани — не искаше да се отдалечава много от Куин, но не искаше и да му пречи, ако се стигнеше до бой. Погледна назад към тримата, които им препречваха пътя за отстъпление. Единствената му надежда беше, че в Академията отделят достатъчно време да подготвят елитните летци „копърхед“ за ръкопашен бой.

Четиримата пристъпиха напред със стиснати юмруци. Куин зае защитна стойка и леко се извъртя, за да е обърнат към нападателите с дясната си страна. Арик бе виждал Колчин да застава в същата стъпка при спаринг тренировки…

— Савва! — изрева един нов глас.

Арик погледна зад младежите. В края на улицата, със скръстени на гърдите ръце, стоеше мъж на средна възраст.

— Какво правите тук? — попита той.

Един от младежите изръмжа нещо през рамо. Мъжът му отвърна гневно, подсилвайки забележката си с размахване на пръст. За минута-две размяната на предупреждения продължи, гласовете звучаха все по-силно, но по жестовете и погледите Арик разбра, че по-възрастният мъж печели. Накрая младежът избълва една последна ругатня и с нежелание се оттегли от пътя им. Пулсът на Арик се нормализира. Двамата с Куин минаха между намръщените младежи и спряха до мъжа на средна възраст.

— Значи дойдохте — каза той и погледна Куин с изражение, съчетаващо смесица от любопитство, гостоприемство и отвращение. — Не бях много сигурен.

— Толкова малко ли значи думата ми днес? — попита Куин.