Тимъти Зан - Блекколар

— Какво ще правим сега? — напрегнато попита Валдемар.

— Изчезваме — отвърна Дженсън. — Били ли сте често тук? Имате ли представа как се излиза?

— Познавам основните изходи. Това стълбище беше един от тях.

— Да забравим за тях. Колко висока е сградата?

— Пет етажа. Над нас би трябвало да е само покривът. Мисля, че тази стълба води до него.

— Така е. Почакайте…

Дженсън се огледа. Забеляза контакта за мрежово напрежение, после огледа падналите тела. Освен парализиращия пистолет и различни видове гранати хората от силите на сигурността бяха въоръжени с познатите тъпоноси лазерни карабини. Дженсън вдигна една, нагласи я на средна мощност и стреля в контакта. Полетяха синьо-бели искри и в коридора стана тъмно.

— Това малко ще ги забави — обясни той и открехна вратата. Нищо не се чуваше. Той хвана Валдемар за ръката и го насочи към стълбата. — Ще им се наложи да използват инфрачервени фенери, а и не знаят какво сме замислили. Тръгвайте, аз ще вървя след вас да ви прикривам.

Изкачиха се без инциденти. На върха Дженсън се промуши пред аржентианеца и предпазливо надникна навън. Изходът беше внимателно замаскиран и вероятно по тази причина силите на сигурността го бяха пропуснали. Покривът беше безлюден.

— А сега какво? — попита Валдемар; стискаше нервно пистолета.

— Наблюдавайте стълбите, докато огледам улиците.

Огледът не продължи дълго. Доброто осветление по улиците на Милер даваше възможност ясно да се види как войниците, прикривайки се зад ъглите, се промъкват и обкръжават сградата. Дженсън провери и четирите страни и се върна тичешком към центъра, където Валдемар отчаяно жестикулираше.

— По стълбите се качват хора — прошепна той, докато блекколарът ровеше в раницата си. — Всеки момент ще са тук!

— Вземете. — Дженсън му подаде раницата, кълбо въже и лазерната пушка. — Застанете при парапета от онази страна, но приклекнете. Долу гъмжи от колита и не искам да ви забележат.

Валдемар кимна и затича. Дженсън тръгна към вратата на основното стълбище, като междувременно извади нунчакуто и провери калъфа с шурикени. Долепи ухо до метала. Наистина се чуваха приближаващи стъпки на може би пет до десет души. Дженсън се отдръпна настрани и ги зачака да се появят.

Очевидно бяха станали по-внимателни. Този път никой не се втурна на покрива. Вместо това вратата се отвори и на покрива се изтъркаля граната.

Дженсън веднага се хвърли по корем и се претърколи възможно най-безшумно към капандурата. Взривът беше слаб. Още не беше заглъхнал, когато Дженсън вече се беше надигнал и се беше подпрял на едно коляно. В същия момент на покрива се изсипа група колита. Бяха седмина; четирима тръгнаха в неговата посока, а останалите се насочиха в обратната.

Да ги повали от толкова близко беше фасулска работа. Шурикените улучиха войниците точно на мястото между бронежилетката и каската. Дженсън не изчака да види резултата, а се промъкна зад капандурата. Мъжете от другата страна бяха чули шума от атаката и идваха към него. И тримата го видяха, единият дори успя да стреля напосоки. После умряха. Дженсън грабна осем гранати от проснатите тела, хвърли по две надолу по всяко от стълбищата, затвори вратите и забърза към ръба на покрива.

Стиснал в ръце карабината и със замаяно изражение, Валдемар се беше свил до ниския парапет.

— Дайте ми лазера — прошепна Дженсън — и направете хлабав възел на въжето.

Едва бе довършил, когато по парапета затрополиха игли. Звукът изтръгна Валдемар от вцепенението му и той се зае със задачата си.

Реакцията му предизвика усмивка у Дженсън. Той се претърколи на другата страна и надникна над парапета. Във въздуха изсвистяха нови игли и рикошираха в бойната му качулка. Без да им обръща внимание, той включи пушката на пълна мощност, прицели се в най-близката улична лампа и изстреля дълъг лъч. Сред свистенето на иглите различи звук от пращене на разтопен метал.

След което светлините изгаснаха.

Дженсън се огледа. Почти целият квартал беше тъмен. Не беше идеално, но можеше да бъде и по-зле.

— Вие ли го направихте? — прошепна Валдемар, когато Дженсън се присъедини към него.

— Да. Готово ли е въжето?

Аржентианецът го пъхна в ръцете му и Дженсън провери примката.

— Добре. Когато дам знак, ще метнете една от тези гранати надолу.

Дженсън приклекна, хвана в едната си ръка примката, като същевременно настъпи с крак другия край на въжето. Очите му вече бяха привикнали със слабата светлина, а и той беше определил местонахождението на целта си преди да стреля по лампата.