Тимъти Зан - Блекколар

— Предполагам, господин Гринстейн, че причината да ме поканите тук не е била само за да ме почерпите с кафе, което между другото е чудесно.

Устните на ръководителя на местната група на Радикс се разтегнаха в усмивка.

— Не съвсем. Ако трябва да съм честен, исках да видя какво представлявате.

— Надявам се, че не съм ви разочаровал — сви рамене Дженсън.

— Изобщо не сте. По-скоро ме заинтригувахте. — Гринстейн посочи на запад. — От една страна, вие оцелявате след катастрофа на космически кораб, в продължение на осем дни успешно се изплъзвате от преследването, организирано от силите на сигурността, като очевидно сте убили няколко от техните добре въоръжени хора, а от друга — у вас не се забелязва дори и следа от характерното за блекколар заплашително-грубовато държане.

— Е, нали сте виждали какъв добродушен вид придобиват дивите зверове, когато са сити.

— Шегувате се, но на мен не ми е до шеги.

— Знам. — Дженсън отпи от чашата. — Предполагам, че в началото, веднага след завършването, като новоизлюпени блекколари, всички имахме такова държане. Мисля, че повечето от нас загубиха самонадеяността си още след първите седмици участие в истинските военни действия. Когато около теб гинат другарите ти, думата „елит“ загубва смисъла си.

— Да — съгласи се мрачно Гринстейн. — Много от моите съратници също загинаха пред очите ми. — Той погледна намръщено Дженсън. — И не бих искал техният списък да нарасне благодарение на вас и приятелите ви.

Дженсън разбра какво има предвид.

— Смятам, че хората от силите на сигурността ще стрелят само по нас.

— Е, добре. — Гринстейн се изправи. — Нали разбирате, нямам нищо против срещу вас лично. Виждал съм твърде много битки, в които блекколарите оцеляват, а други хора — не.

— Не винаги е така — възрази Дженсън и също се изправи, — но ще направим всичко възможно да не ви въвличаме в неприятности.

Едва успя да завърши фразата, когато върху бюрото на Гринстейн забръмча някакъв апарат и замига червена лампа.

— Какво става? — попита Дженсън.

— Нещо се приближава от запад. — Гринстейн смръщи вежди.

В същия момент замигаха още светлини и едновременно с това цялото здание се разтърси и под тях се разнесе приглушен тътен.

— Ултразвуков снаряд! — извика Дженсън, докато нахлузваше бронираните си ръкавици.

Без да се колебае, Гринстейн отвори едно чекмедже, измъкна обемист противогаз и иглен парализиращ пистолет и хукна към вратата. Отвори я, бързо се огледа и изтича навън. Дженсън, вече в пълна бойна екипировка, метна раницата си на рамо и бързо го последва.

В слабо осветения коридор Дженсън забеляза как две тичащи пред Гринстейн фигури изчезват в някаква врата. Зад тях тичаха още четирима души.

— Къде отиваме? — попита той Гринстейн.

— Атакували са ни — кратко отвърна Гринстейн, запъхтян от противогаза. — Ще се включим в битката, а после ще се измъкнем през тунелите.

— Почакайте. Сигурен ли сте, че изходът е обезопасен?

Без да отговори, Гринстейн отвори вратата и затрополи надолу по някакво вито стълбище. Блекколарът стисна зъби и го последва.

Не стигнаха много далече. Едва ли бяха преполовили стълбището, когато Гринстейн залитна рязко назад, ръката му с пистолета увисна безсилно, тялото му се завъртя и се свлече върху парапета. Отдолу към тях тичаха няколко души, облечени с бронежилетки.

Дженсън реагира мигновено — обърна се и се затича към етажа, който току-що бяха напуснали. В същото време две стрели го улучиха в краката, а трета го удари право в гърдите точно когато стигна до вратата и влетя в коридора. Той отскочи встрани и замахна с нунчакуто. Успя да спре удара си секунда преди да разцепи главата на Кътър Валдемар.

— Господи! — изкрещя пълничкият мъж и наведе пистолета си. — Съжалявам, помислих, че сте от колитата.

— Не сте далече от истината — те са по петите ми. Връщайте се обратно.

Валдемар кимна и се отдалечи по коридора. Дженсън застана зад вратата и вдигна нунчакуто в момента, в който връхлетя първият войник.

Дженсън дори не си даде труда да го повали с оръжието си, а просто му подложи крак и го запрати на пода. Партньорът му, следващ го плътно по петите, се препъна в тялото му, а нунчакуто на Дженсън сложи край на битката. Третият изобщо не успя да стигне до коридора, защото Дженсън излезе, изрита го и запрати тялото му надолу по стълбите, където то събори поне още двама. Дженсън хлопна вратата и шумът от падащи тела заглъхна.