Тимъти Зан - Блекколар

— Най-вероятно! — повтори възмутено Валънтайн. — С други думи, точно така са постъпили. А вие естествено не сте си направили труда да ме уведомите.

— Вие така се бяхте вживели да се оплаквате от некомпетентността им, че решихме да не ви разваляме удоволствието — саркастично отбеляза седящият до него Новак.

Валънтайн не каза нищо. Според Скайлър, въпреки че Новак малко преувеличаваше станалото, всъщност си беше съвсем прав. По време на пътуването аржентианецът се бе държал така заядливо и надменно, сякаш беше вездесъщ. Скайлър и друг път беше попадал на подобни типове и за него те не бяха нищо повече от трън в задника. А да не говорим, че бяха и твърде опасни — особено за себе си, и в повечето случаи загиваха първи, и то поради собствената си глупост.

На предната седалка Новак за кратко запали малко фенерче и свери местонахождението им с картата. После попита:

— Не трябва ли вече да се вижда Милер?

— Разположен е в долината зад онези хълмове. — Валънтайн посочи тъмната грамада пред тях. — Ще го видим след пет минути.

Новак измърмори нещо под нос. Скайлър се огледа, после хвърли поглед към пътя зад тях. Никой не ги следваше, само тук-там отстрани на пътя проблясваха светлини. Напълно естествено, като се имаше предвид, че в този късен час всички порядъчни аржентианци спяха в леглата си. Въпреки този факт тъмнината и липсата на движение по пътя го караха да се чувства като на тръни. Което не му беше приятно.

Колата успя да се пребори с баира и пред очите им се появиха светлините на Милер, пръснати по цялата долина.

— Доста голям град — отбеляза Новак. — По-голям ли е от Караланд?

— Само по площ. По население е по-малък — отговори Валънтайн.

Част от светлините на града изчезнаха, докато заобикаляха един хълм, но само след секунди се появиха отново.

— Отбийте от пътя и спрете — неочаквано се обади Скайлър. — Искам да добия по-добра представа за града.

— Защо? — възпротиви се Валънтайн. — И без това закъсняваме.

— Просто го направете. — Чувството за наближаваща опасност не напускаше Скайлър и той не беше в настроение да води празни спорове.

— Слушам! — Валънтайн свърна рязко и колата спря в облаци прах.

— Новак, подай ми картата — каза Скайлър, намръщено взрян в Милер. Новак му подаде картата и фенерчето. — Валънтайн, покажете ми още веднъж къде точно се намира щабът на Радикс? — нареди му той и закри с шепи фенерчето отстрани.

Аржентианецът се обърна и протегна ръка между седалките.

— Ето тук. — Той потупа с пръст едно място, отдалечено на километър от центъра на града. — Защо?

Скайлър разучава картата още няколко секунди, после загаси фенерчето и се обърна към Новак.

— Забеляза ли?

— Даа — проточи Новак. — Сега вече го забелязах.

— Какво? — подозрително попита Валънтайн и погледна през прозореца.

— Виждате ли онзи тъмен участък точно до голямата бяла сграда? — Скайлър посочи. — Щабът на Радикс се намира там.

Валънтайн вдигна рамене.

— Е, и какво? Вероятно някаква повреда в електроснабдяването.

— Може би. Но не ви ли се струва странно, че се е случила точно сега и на това място, където се намира Дженсън?

— Съвпадение — изръмжа Валънтайн, но не много сигурно.

— Възможно е. Но се съмнявам. — Скайлър върна картата и фенерчето на Новак. — Да тръгваме. От този момент обявявам бойна готовност. Надявам се, че съм ясен, Валънтайн?

— Напълно, сър — мрачно отвърна аржентианецът.

Колата бързо набираше скорост. Скайлър разтвори палтото си, извади бронираните ръкавици и бойната качулка, после започна да проверява оръжието си. По движенията на предната седалка разбра, че Новак прави същото.

Навън беше започнало да вали.

— Вашите приятели ще са тук след около час — каза Ури Гринстейн, подаде на Дженсън едната от димящите чаши, които току-що беше напълнил, и се настани зад металното си бюро. — Дотогава, ако искате, можете да поспите.

— Не, благодаря. — Дженсън внимателно опита горещата напитка, приготвена от местни кофеиносъдържащи билки. — Дремнах в колата. Това, от което се нуждаех, беше горещ душ и топло ядене, и вие бяхте достатъчно любезни да ми ги осигурите.

Гринстейн сви рамене. Дженсън си позволи да огледа стаята по-внимателно. В кабинета, разположен на петия етаж, кафе машината май беше единственият признак на лукс в изключително спартанската обстановка, като се започнеше от семплата мебелировка и се стигнеше до обикновените щори на прозореца. Той пак погледна Гринстейн.