Тимъти Зан - Блекколар

— Вашата група… Радикс… не желае ли да говори с мен?

— Не особено. — Той се усмихна криво. — Всъщност преобладаващото мнение е, че всички вие ще бъдете или убити, или пленени и колкото по-малко контакти имаме с вас, толкова по-добре.

Дженсън кимна.

— Гостоприемни хора, няма що.

— Това се нарича самозащита. Много популярна дума по тези места.

Дълго никой не проговори. Дженсън изучаваше лицето на Валдемар — търсеше някакви издайнически следи, но всъщност вече беше взел решение. Всичко това можеше да е сложен капан, но му се виждаше малко вероятно силите за сигурност да положат толкова усилия при положение, че разполагаха с къде-къде по-прости средства.

— Добре — каза бавно той. — Убедихте ме. Къде отиваме?

— В Милер. — Облекчението на Валдемар беше повече от очевидно — той явно не изгаряше от желание да се разхожда под дъжда. — Там се намира нашият южен щаб. На около шестстотин километра оттук, така че ще пристигнем довечера. При условие, разбира се, че колитата не ни създадат проблем.

— Звучи добре. — Дженсън пое дълбоко дъх и от раменете му сякаш падна тежък товар. До този момент не си беше дал сметка колко е уморен от това да е непрестанно нащрек — А сега бих искал да видя картите ви.

— Разбира се. — Валдемар бръкна под седалката и извади дебел свитък хартия. — Има ли нещо по-специално, което искате да научите за Радикс или Аржент?

— Ами… всичко — отвърна любезно Дженсън. Прелисти картите, намери една с надпис „Каларанд“ и я разтвори. — Защо просто не започнете, като ми разкажете какво точно са направили моите приятели в Каларанд вчера?

Лейт се упражняваше с нунчакуто. Контролираше всяко движение на оръжието, без изобщо да го поглежда, само чрез усещането в мускулите си. Три пъти смени ръката, с която го държеше; премина от положение на отбрана към нападение, изпълнявайки камшичен удар, с който би могъл да разцепи нечий череп; после го събра около ръката и рамото си, където пък можеше да парира дори и удар от къс рикрилски меч. Накрая го върна в изходно положение и хвърли три шурикена към мишените.

В този момент някой почука на вратата.

— Влез — извика Лейт леко задъхан и прибра нунчакуто в калъфа.

Бакши открехна вратата и надзърна вътре.

— Прекъсвам ли ви?

Лейт поклати глава.

— Не, влизайте.

Аржентианецът влезе и затвори.

— Скайлър каза, че ще ви намеря тук. Как е рамото?

— Като ново. — За да му покаже, Лейт протегна ръце напред. — Само върху белега от изгореното усещам кожата леко опъната. Бях забравил колко помага този мехлем… на Плинри го свършихме преди години. — Той посочи рогозките зад себе си. — Ако сте дошли да тренирате, мога да ви покажа колко съм добър.

Бакши се усмихна и поклати глава.

— Може би по-късно. — Той замълча за момент. — Като стана дума за тренировки, говорих с Фюес за вашето малко приключение вчера. Останах с впечатление, че не сте във възторг от представянето му.

— Хм. — Лейт тръгна към мишените, за да си прибере шурикените. — Той ли го каза?

— Не с толкова много думи. — Бакши закрачи от едната му страна. — Бих искал да чуя вашата оценка за него.

— Ами, добре. Да, бях разочарован. Бойните му умения не са на нивото на един блекколар. И което е по-важно, той не става за войник. Започваше да спори при всяка моя заповед и дори когато ми се подчиняваше, мърмореше. Предполагам, не е необходимо да обяснявам как това усложняваше действията ни, нали?

— Не. — Те се доближиха до мишените, представляващи тежки дървени табла, белязани от стотици малки дупки, почти заличили обичайните човешки силуети, изрисувани върху тях. Всеки от шурикените на Лейт се бе забил в областта на шията на човешките фигури. Бакши измъкна една от звездите и я подхвърли лениво върху дланта си. — Добър стрелец сте.

Лейт изсумтя, докато измъкваше останалите две звезди.

— Не съвсем. Повечето от хората ми са също толкова добри.

— Тогава вашите хора са изключителни — отбеляза Бакши, — или на планетата Плинри й е провървяло повече. Очевидно рикрилите не са използвали срещу вас нервнопаралитичен газ.

Лейт го изгледа остро.

— Използваха, но не така масово. Повечето от нас пристигнаха, след като наземните бойни действия вече бяха започнали, и се опасяваха, че ще умъртвят колкото врагове, толкова и свои. Ще ви помоля никога повече да не споменавате в мое присъствие, че на Плинри й е провървяло в тази война.

Бакши сведе глава.

— Да, разбира се, тактиката „изпепелена земя“. Приемете извиненията ми. Мисля, че те си извадиха поука от атаката срещу вас. При нас почти не го използваха, завладяха ни само с инвазия от космоса. Исках да кажа, че повечето от местните блекколари бяха трайно увредени от този газ. Ние също не обичаме да говорим за онова време, спомените са твърде болезнени.