Тимъти Зан - Блекколар

— Мислех, че баща ти… — Той млъкна: не знаеше как да завърши.

Тя отново вдигна очи и той беше поразен от горчивината в тях.

— Да, баща ми наистина ме възпита да бъда добър член на Радикс. Това е почти всичко, което направи за мен. — Тя премести поглед към прозореца. — През целия си живот баща ми мислеше само за Радикс. Никога не даде достатъчно от себе си за майка ми и за мен. Това нараняваше мама ужасно и аз дълго време го мразех. — Тя потри с пръст устните си, почти жестоко. — Аз обаче няма да направя тази грешка. Напускам сега, преди тази идиотщина да отнеме целия ми живот.

— Тогава защо си все още тук? — попита той.

Язвителна усмивка.

— Предполагам, че това е нещо, което съм взела и от двамата: чувство за дълг. Трябва да остана, докато не се намери някой, който да може да върши моята работа. — Тя поклати глава. — Виж, не съм дошла да плача на рамото ти. Искам само да зная пред какви рискове ще бъдат изправени хората ми.

Той почти беше забравил първоначалния въпрос.

Какво би могъл да каже? Нямаше ни най-малка представа какво възнамерява да прави Лейт… а и дори да знаеше, не можеше да рискува да каже на Лиана. Не че тя не заслужаваше никакво доверие, инстинктите му доказваха, че тя заслужава по-голямо доверие от мнозина, които беше срещнал в Радикс. Но тук инстинктът не беше достатъчен. В този момент той виждаше в нея своето собствено искане да знае повече за загадъчната задача на Додс и почувства остро пробождане на съчувствие. Нейните отговорности бяха толкова важни за нея, колкото неговите за него, а тя беше дори в по-голямо неведение.

Но той трябваше да й откаже.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо, което да ти помогне. Единственото, което мога да направя, е да ти обещая, че групата ти няма да бъде включена в действие без поне някаква информация.

Лиана кимна — устните й бяха плътно стиснати. Изправи се.

— Очаквах такъв отговор, но бях длъжна да опитам — каза тя, когато Кейн също стана. За момент погледът й го прониза. — Просто запомни, че това не може да стои вечно под твоята броня… и ако бъдем вдигнати на борба, ще имаш много големи неприятности. Местните бойни групи, също като моята, са доста трудни. Не приемаме послушно заповеди от чужденци, когато не знаем какво става. Не ме интересува дали ще получа обяснение пет дни или пет минути предварително… но трябва да го имам. Имай го предвид.

Тя кимна, обърна се и си тръгна. По пътя кимна на блекколарите, после излезе и хлопна вратата.

— Е? — Мордикай го гледаше въпросително.

— Нищо важно — промърмори Кейн, обърна гръб и седна на току-що освободения от Лиана стол. Ако те се чувстваха обидени, това беше наистина много лошо.

Той беше клонинг. Опита се да се разгневи заради онова, което бяха направили с него.

През последните три часа дъждът се лееше без прекъсване и въпреки защитата на дърветата покрай пътя Дженсън беше мокър до кости. Пончото му на блекколар не прилепваше плътно към яката на униформата му и всеки три-четири минути нова вадичка вода се плъзваше във врата му. От момента, когато със съжаление установи, че няма време да изчака края на бурята, скрит под някое клонесто дърво, Дженсън се беше отказал от идеята да ругае обстоятелствата. Все още беше твърде близко до планините и всеки километър, който можеше да измине, беше ценен.

Зад него неочаквано се разнесе плясък. Той се обърна и забеляза една кола да се приближава бавно през калта. През пелената от дъжд успя да види, че вътре има само един пътник.

Ако я беше чул по-рано, би могъл да се скрие зад някое дърво, но сега вече беше късно. Затова застана неподвижно и изчака колата да спре до него.

Страничното стъкло се плъзна надолу и Дженсън видя засмяното лице на мъж.

— Здравейте — кимна водачът. — Скапан ден да си на открито. Мога ли да ви предложа превоз?

Дженсън помисли бързо, но май нямаше голям избор. Сам, пеша и очевидно невъоръжен едва ли можеше да мине за офицер от силите за сигурност със специална задача, а в момента не му хрумваше друго обяснение за присъствието му в тази пустош. Освен това безпричинният отказ на предложената помощ щеше само да предизвика нежелано подозрение.

— Разбира се. Благодаря — отвърна той.

После заобиколи колата, отвори вратата и се настани на седалката до шофьора, при което я измокри цялата. Под прикритие на движението извади своето нунчаку и го постави в скута си. С леко поднасяне колелата се измъкнаха от калта и колата потегли.